Екологичното родителство – проблемът на съвременните родители е, че насилват децата си, за да ги подготвят за един свят, който ще бъде морално остарял, когато малките пораснат.
Неприкосновените родителски истини на по-миналия ден
95% от това, което децата учат в училище, е неактуално
Има изказване, че генералите се готвят за миналата война. Чували ли сте го? В сравнение с генералите, родителите, а още повече педагозите, са още по-назад. Ние възпитаваме децата си днес и рядко се замисляме за факта, че когато пораснат, днешният ден вече ще е архаичен за тях.
Докато училището вече подготвя децата ни за по-миналия ден. 95% от това, което те учат в училище, е неактуално, нерелевантно дори за днешния ден, а какво остава да говорим за бъдещето. Това е един вид парадокс на възпитанието – в едни сфери ние планираме занапред, правим стратегическо планиране, мислим за бъдещето, но щом нещата опрат до децата ни, сякаш забравяме за този неминуемо съществуващ луфт.
В следващите десет години ще изчезнат 15% от съществуващите днес професии.
Съвременният свят се променя с огромна скорост.
Нашите родители знаеха ли къде се шляем по цял ден? Не, не знаеха.
А сега някой от вас готов ли е да се смири с факта, че до края на деня няма да знае къде се намира детето му, какво прави, яло ли е, сложило ли си е шапката?
Майките по Viber питат: „Сложи ли си шапката?”, на което детето отговаря: „Да”. Тя тогава му пише: „Направи си селфи и ми го изпрати”. Някои не са толкова прями и молят детето да се снима с котката, за да се убедят, че всичко е наред.
Доколко интернет променя живота ни? Във всеки смисъл, започвайки от възможността да се работи от вкъщи, до това, че вече не можем да контролираме кога и какво ще научи детето ни в мрежата.
Родителите питат психолозите:
„На колко години мога да позволя на детето да си направи страничка в социалните мрежи?”. Да бе, все едно то се интересува от мнението на мама и татко!
По време на голямото междучасие, детето за минути ще си направи профил, ще влезе от телефона на съученика си навсякъде, където поиска, без дори да разберете.
Истината е, че детето се справя много по-добре от вас в тези неща, което е уникална промяна, защото никога в човешката история не е имало подобен феномен, че да има област, в която децата да разбират повече от възрастните. Днес обаче това е норма.
Във времето на бързите промени възрастните се притесняват от такава непредсказуемост и многозадачност, защото не знаят какво ще последва. Неслучайно днес са толкова популярни футуролозите, които се опитват да разберат какво ще се случи занапред. Когато родителите са тревожни, започват да притискат децата, изисквайки от тях да кореспондират с бъдещето, за което нищо не ни е известно.
Мозъкът ни е сложна структура и той започва да си мисли: щом човекът се страхува, значи има причина за това и започва да нагажда причината. Така нагаждахме отговорите от учебника към домашното, когато не знаехме как да решим задачите. Търсим начини да се измъкнем и пренасяме тревожността си към нещо познато: как ще си вземе матурите детето, усвоява ли 95% от никому ненужния материал от училищната програма, научило ли е това, запомнило ли е онова.Има много възможности да компенсираме образованието си
В Швейцария, например, отношението към образованието е съвсем друго: веднага след училище, в университета влизат или ярко изразените гении на класа, които ще се занимават с наука, или децата на богатите родители, за които това е начин да си удължат детството.
Всички останали предпочитат първо да поработят, да се огледат или работейки нискоквалифицирана работа, да попътешестват. Да станат асистенти или помощници в различни сфери, за да си изберат някаква бакалавърска степен. След като я завършват, една или няколко години работят, а после отиват да защитят магистратура, някой път избирайки друга специалност.
Това е моделът, към който ние също вървим. Но продължаваме със съпротивите: ако детенцето ни не е прието в нито един университет, значи, че животът му се е провалил, аз съм лоша майка, всичко е ужасно, направо катастрофа.
Прогнозите днес говорят, че децата, родени през новия век, след 2000 година, с голяма вероятност ще живеят 100-120 години, ако не се случи някаква катастрофа. А вие им тровите живота заради някакво контролно по химия.
Може би е по-добре да говорите с детето за това, че пред него има 120 години живот и няма нужда да планира да скочи от покрива заради лошата оценка от изпита или нещастна любов. Можете да му кажете, че животът е дълъг и нещата ще се променят поне още 10 пъти и ако то иска да научи химията (може пък да му потрябва), това е напълно възможно.
Днес има огромно количество варианти за наваксване на образованието, което вие не сте получили навремето. Моя позната от Швейцария, на 34 години, с юридическо образование, не иска да работи по специалността си, а иска да е психолог. Казва, че в университета, където е първи курс, тя е на средна възраст, половината от групата са по-малки от нея, а половината са по-възрастни, включително имат 60-70-годишни студенти.
А защо не? Може би тези хора не са имали възможност да получат образование или не са осъзнавали специалността си. Сега те искат и могат. И това е моделът на бъдещето. Какво значение има оценката от класната работа за първия срок? Като погледнете мащабно на нещата, това няма значение. А кое е от значение?
Ние се опитваме да накараме децата ни да мислят така, както са мислили нашите родители
Колко много време посвещаваме на изучаването на чуждите езици. Действително, днес без английски не можем. Незнанието на езика силно спира науката и всеки средностатистически кандидат за научна степен трябва да може да чете англоезични публикации.
От друга страна, съдейки по съвременните технологии, след пет, максимум десет години, ще има добре синхронизирани google-преводачи, след което всичките тези часове и години, отдадени на английския просто ще загубят смисъла си. Да, google-преводачът няма да ни позволи да се наслаждаваме на Шекспир в оригинал, докато без насладата – ще ни го позволи. Камо ли да четем научните статии!
Екзотичните хобита винаги ще са популярни. След 15-20 години такова екзотично хоби ще бъде способността за шофиране, подобно на ездата днес. Има хора, които яздят защото им харесва, а не защото начинът на живот го налага. Хората търсят специални места и треньори, за които дават големи пари. А някога не е било нормално да не можеш да препускаш с кон – единственият начин за придвижване. Било е невъзможно, било е дори сериозен провал в подготовката и специализацията. Но всичко се променя и всъщност ние не можем да предскажем накъде ще отидат нещата.
Притеснявайки се за децата си, се опитваме да им внушим същите възгледи, същите понятия, които имаха нашите родители и предци, за това кое е правилно и кое не.
Когато имате много стръмна стълба, вие инстинктивно се хващате за парапета. Когато промените се случват в прекалено бързо темпо, хората инстинктивно се хващат за миналото и си мислят: „Колко хубаво беше тогава”. Със сигурност сте чували носталгичните изказвания: „Училището по време на социализма беше най-доброто”, „Преди децата имаха авторитета на родителите си”, „По мое време децата четяха книжки”.
Въпросът е в друго: с носталгия или не, линията на времето е еднопосочна. Разбира се, има вероятност да се случи световна религиозна, фундаментална революция и ние отново да ходим с бурки или в нещо друго, или да избухне ядрена война и с примки да ловим диви двуглави зайци, да палим огън от слънцето, но това вече е форсмажор, който не можем да предвидим и да предположим.
Възможно е да има смисъл да учим децата си да палят огън от слънцето. Но все пак се надяваме на най-доброто и че на всички нас ще ни стигне акъла да не докарваме нещата дотам.
Топ-5 остарели идеи, които до ден днешен насаждаме в главите на децата ни
Когато се подготвях за тази лекция, аз съставих списък със страховете на поколението.
Идея №1: Добре е човек да има една надеждна професия за цял живот
Разбира се, има професии, които най-вероятно никога няма да изчезнат. Все някакви лекари ще има, но те сигурно няма да приличат на днешните.
Когато завършвах училище и исках да следвам психология, постоянно ми казваха: „И какво ще работиш? Ти разбираш ли, че психолозите работят само с онези самотници, които до 30-годишна възраст не са успели да се оженят?”
Да започнем с това „до 30-годишна възраст” – и вече звучи смешно. По онова време имаше специални клубове, за да могат онези, които не са намерили половинката си и вече са навършили 30, с помощта на психолог и специално организирани тържества да получат шанса да създадат семейство. Днес един тридесетгодишен човек тепърва започва да се почесва: „Да се женя или да не се женя, да се омъжвам или още може да почака”. Да не говорим, че психолозите имат работа като никога досега.
Имах приятели-филолози (от Русия): жената беше завършила класическа филология, изучавала е древногръцки и латински, а мъжът й следваше славянска филология и изучаваше езиците на братските народи (по времето на соца) – български и хърватски. И докато те учеха, беше очевидно, че мъжът ще изкарва парите в семейството, защото преводи на различни комунистически писатели винаги е имало, прииждаха различни делегации и това си беше сигурен и редовен обем работа. А тя учи нещо никому ненужно – някакъв глупав латински. Но дойде демокрацията, настъпиха сума ти промени и мъжът се оказа без работа. От друга страна се започна масово откриване на класически гимназии, където се изучаваше латински и тя бе обсипана с предложения за работа. Няма как да предположим накъде ще се насочи професионалното развитие.
Идея №2: Трябва да спестяваш пари
Следващото убеждение, получено в наследство от бабите ни, което изповядваме до днес и опитваме да внушим на децата си, е да кътаме „бели пари за черни дни”. А какво значи днес „да спестяваш пари”? Как се случва това? Спомняте ли си детективите на Агата Кристи: той й остави еди-колко си фунта, тя ги сложи в банката и живееше от процентите в малка селска къщичка с две спални и малка градинка и понякога пиеше чай при Тифани.
В съвременния свят това е невъзможно, всичките залози вече отдавна са отрицателни, а спестяването е оправдано само ако говорим за някаква много кратка перспектива. Какво следва да правим с парите? Трябва да ги вложим, но не знаем къде. Банката вече не върши работа, още по-глупаво е буркан-банк. Макар че може би в ситуацията на банкова криза бурканът е по-доброто решение. Но стратегията „спестявай пари и ще си щастлив” вече не работи.
Плюс това ние учим децата си да са пестеливи за неща, които вече не са релевантни. В съвременния свят е по-лесно да смениш една вещ с друга, отколкото да й трепериш да не я счупиш или изцапаш. Това е обективно и по-правилно. Спестяваме и пари, и време, и прочее, като не броим нервите си.
В книгата си „SelfMama” дадох лайфхак за работещите майки. Ако в училището на детето униформата е задължителна, тогава просто купете три пъти повече дрехи отколкото ще са му необходими. Така ще спестите времето си и няма да се налага да я перете и сушите със сешоар по нощите и през уикенда, тъй като не успявате през другото време.
И читателите изпаднаха в шок: как така? Какво би казала баба ми, ако купя три пъти повече дрехи от необходимото за детето ми?
Добре – казвам им аз, – нека да сметнем колко струва още една поличка и жилетка? А колко струва един час от работното ви време? Често нашият труд е по-скъп, но ние все още робуваме на старите представи, с които сме възпитани. В такива моменти е трудно да превключим и да започнем да мислим и действаме по новому.
Идея №3: Знанията трябва да се трупат и е добре да разбираме от всичко
Досега говорих за трупането на пари, а сега ще говоря за „трупането на знания”. Човек е длъжен да знае всичко. Детето е длъжно да прочете всичко. „100 книги, които детето задължително да прочете”, „100 филма, които са задължителни за гледане”. А представата за това, че трупането на знания днес въобще не е важно?
Обемът на информацията е такъв, че запомнянето й е невъзможно, при това достъпът до нея е толкова лесен, че запаметяването й губи всякакъв смисъл.
Абсолютно нерелевантно. Училището изцяло разчита на това – да се трупат знания. Големият умствен багаж и ерудицията са давали конкурентно преимущество преди 50 години, докато сега може да се използва за участие в някоя игра в телевизионно шоу.
В действителност, днес е много по-ефективно да можем да се ориентираме в морето от информация, което ни заобикаля, да сме способни да я намерим, да съумеем да я структурираме, да можем да определим дали е достоверна или е фейк. А къде го учат това? Човек сам се учи в интернет. Никъде не го преподават: нито в училище, нито родителите. Някои ще се научат, други – не.
Идея №4: Всичко, което правим трябва да е добре свършената и качествена работа
Нещата не се правят нехайно и отгоре-отгоре, а се правят качествено. Дядо ми казваше: „Винаги изпипвай нещата”. Днес това не е от значение. Ако в съвременния свят се опитвате във всичко да се раздавате на сто процента, гарантирам ви, че няма да издържите дълго.
Задача днес е обратната – да умеем ловко и бързо да определим кое да направим максимално добре, а кое „през пръсти”.
Поне в днешното училище успяваме да усвоим този урок, защото домашните и задачите са толкова много, че просто е невъзможно да се изпълни всичко и качествено. И стига родителите да са оставили децата си на мира и да не изискват от тях безумните реферати да са с оценка отличен при условие, че детето самостоятелно е изчело куп литература по темата.
Малко по-възрастните помним, че типичният обем домашна работа, например в началното училище, бяха три задачи и едно упражнение. Погледнете какво дават днес! Тази ситуация кара децата ни да правят избор, но позицията на родителите също е важна – дали висят над главата на детето, изискват ли старание във всичко, казват ли му, че е длъжно да учи уроците си по 5-6 часа, с неврози, истерии, скандали и сълзи.
Или казват на детето, че в създалата се ситуация не е възможно да се изпълнят всички домашни, да се научи да се ориентира какво може да съкрати, че са готови да му помогнат за онова, което то държи да е направено качествено. Необходимата компетенция за съвремието е умението да се определят приоритетите: какво да направим брилянтно, кое на ниво „става”, а кое само и само да ни оставят на мира. И тази компетенция постоянно се променя.
Идея №5: Старай се и ще успееш
Още една важна истина, която бабите и дядовците ни са считали за неприкосновена – добрите неща се получават с много труд, старай се и усърдието ще ти се отплати с добър резултат. А какво виждаме ние? Виждаме успешни хора, много от които активно работят. Можем ли да назовем работата им „усърдие” или „постигат всичко с много труд”?
Те се счупват от работа, защото това им харесва, те са в потока си. Някои пък съвсем случайно постигат успех, а други – въпреки усилията си. Трети, наобратно, изцяло са посветени на работата си, но така и не знаят що е успех. Защо собственикът на Facebook е станал много богат човек, докато собствениците на други мрежи, които може би са по-добри, се оказаха купени от Facebook? Доста случайно, имало е удачен момент, така се случило. Децата не са глупави, те виждат, че в съвременния свят усърдието не е равнозначно на успех, макар че продължаваме да искаме да са усърдни и прилежни.
Кариерата днес все по-малко носи вертикален характер, т.е. йерархичен. Онова, което винаги е съществувало – усърдно, крачка по крачка да вървиш, стъпало по стъпало: първо работник, после бригадир, после началник цех и така нататък, вече не съществува. Трябва да попаднеш в голяма корпорация, в някаква едра структура, където стъпка по стъпка да се катериш нагоре. И ако не влезеш в такава йерархия, то нямаш шанс за растеж.
Това, което наблюдаваме днес, е отново появата на хоризонтална кариера. Кога последно имахме такава?
В Средновековието на майсторите, които не правят кариера в корпорациите, а просто са най-добрите в професията си – да правят грънци или да тъкат килими, им се носи славата, че няма по-добри от тях в околията.
Ти сам създаваш хоризонталната си кариера, нямаш подчинени грънчари, ти просто правиш най-яките грънци, при теб идват клиенти от различни градове, грънците ти поскъпват и максимума, който правиш е да вземеш чираци, които да правят нещо подобно, но все пак те не са толкова добри колкото теб. Това е хоризонталната кариера. Съвременният свят я прави напълно възможна.
Имах много възрастен роднина, който беше над 70-годишен, когато започнаха промените през 90-те. Цял живот той бе работил в малък отдел в митническата служба и беше наясно с някакво морско митническо право. Когато настъпиха промените, се оказа, че подобни специалисти на пазара няма.
След това всички ведомства и министерства го умоляваха, бяха готови на ръце да го носят от апартамента в колата, а после в кабинета му, само и само да не се пенсионира. Оказа се, че в цяла Русия той е единственият специалист в тази област на морското право.
Цял живот човечецът заемаше малка министерска длъжност и изведнъж, заради независещи от него обстоятелства, той се оказа изключително търсен специалист. Горкият, работеше почти до 90-годишна възраст, докато не се появиха нови специалисти и най-накрая го пуснаха заслужено да си почива.
Концепцията за кариерата днес не е в това, че задължително принадлежиш към нещо голямо и в потока му се изкачваш нагоре, а в това, че знаеш нещо уникално и особено. Можеш да бъдеш специалист и да разбираш от бродерия в стила на древните шумери /сега си го измислих/ и хората по целия свят, които се интересуват от нея, да са само 500 човека сред 7,5 милиарда.
Преди ти нямаше нито един шанс да изкарваш прехраната си с твоето хоби, трябваше някъде да работиш, докато заниманията с бродирането бяха възможни само по нощите в кухнята. Днес, ако се окажеш голям специалист, който невероятно бродира по шумерски, благодарение на комуникациите и интернет, ще можеш да изкарваш пари с това: ще направиш уебинар за тези 500 човека, майсторски класове, ще идват да се консултират с теб, да купуват изделията ти. Благодарение на връзките и техническите изобретения, възможностите ни вече са на друго ниво.
Спомням си абсолютно невероятната консултация, която направих на една майка с 16-годишния й син. Тя много му се сърдеше, че той не се вясва в училище, не учи, не му пука за матурите и така нататък. С две думи, дойде със заявката, че той е един лентяй, който нищо не прави и тя не знае как въобще той ще живее и че това е някакъв кошмар.
Започнах да разпитвам сина й с какво се занимава, когато не ходи на училище и от дума на дума разбирам, че момчето пише музика за компютърни игри и изкарва около три хиляди евро на месец, че е търсен автор в Австралия, Канада и още някъде. И разбираш ли, за майка му е голям проблем, че той не иска да ходи на училище и че чете романа „Война и мир” без нужното усърдие.
Ако искаме детето да върши качествено всичките поставени му задачи, то няма да има шанса да стане най-доброто в нещо.
Това са само нещата, които ми дойдоха наум. Вярвам, че ако помислите малко, ще се сетите за много примери с неприкосновените истини, които насаждаме на децата си и които вече не съответстват на реалното положение на нещата. На нас просто ни липсва скоростта за анализиране и критичното мислене, за да успеем да го съобразим. По-лесно ни е да се движим просто по инерция. Но проблемът на съвременните родители е, че те често се отнасят към задълженията си с неимоверно усърдие и така пресират децата си, за да ги подготвят за света – да напомня, за света, който към момента, в който децата пораснат, вече ще е завчерашен, че по никакъв начин не могат да се примирят с факта, че отрочето им няма да знае английски на седем години, няма да чете на пет, няма да е още нещо на три.
Днес много от децата водят такъв начин на живот, че на пет годинки нямат време да си поиграят. Малкото търчи от едно занятие на друго, от друго на трето. При това ако детето самo’ си е намерило занимание, това често не предизвиква никакво уважение у родителите: „Това са глупости! Добре де, поиграй малко, между уроците и занятията по английски.”
Правим това, въпреки че разбираме, че детето има всички шансове да направи кариера именно в онова, което му е интересно. И отново, детето има нужда от уважение към нещата, които го вълнуват, към онова, в което то ще стане истински майстор. Пак говорим за избора: кое да върша с пълна сила, а кое само отгоре-отгоре.
В резултат, натискът от страна на родителите и училището кара децата да се чувстват сякаш са им отнели дистанционното за управление на живота им, защото те не взимат решенията за живота си, а само се лашкат напред-назад. На децата не им остава свободно време просто да полежат, да прочетат книга, да помечтаят, да си поговорят с приятелите, да зяпат облаците и времето навън.
Не знам защо, но се смята, че е много яко човек да няма време за тези неща, да няма време ей така да помисли, да почувства, да потъгува, гледайки дъжда, например.
Когато детето се чувства като пешка, то оказва пасивна съпротива
Щом детето разбере за себе си – а това обикновено става в годините на тийнейджърството, че може да каже „не” и нищо няма да му направят за това, то започва да го прави. Щом разбере за метода на италианската стачка „ще легна на дивана и няма да стана” – то точно това и прави. Щом научи възможностите, като например да се затвори в стаята си и да каже, че се страхува да излезе – точно така ще постъпи.
Има цяло стихийно бедствие – в Япония ги наричат „отшелници”. Това са младежи, които се заключват в стаята си, никъде не излизат, нищо не правят, не учат, не работят, не общуват с никого, в най-добрия случай играят на компютъра и понякога спят. Въобще нищо не правят.
Почти всеки път, когато попитаме родителите, какво се е случило преди „затворничеството”, се оказва, че в анамнезата им има история за бурно развитие по време на ранното детство, когато детето е било мъкнато по уроци, учители, главата му била пълнена с какво ли не. Имало е толкова очаквания, детето е било толкова способно, показвало е такива невероятни данни, толкова интересно дете, което има нужда да му се даде колкото се може повече, за да развие талантите си.
Така детето с години живее в това състояние, с отнета възможност за управление на живота си, когато се чувства като пешка, задвижвана от някой друг, в някакъв момент, когато то става тийнейджър, се случва криза на идентичността и то разбира, че единственият начин да си върне субективността и управлението е обикновената стачка. Поддръжниците на ненасилието просто сядат на асфалта, хващат се за ръце и оставят на полицията възможността да ги разтуря. Те не се бият, не бягат, а ето така пасивно изразяват съпротивата си. Та то е още дете!
Какви качества ще са нужни на детето в бъдеще?
Имайте предвид, че съвременният свят иска от нас точно обратното – ангажираност, ентусиазъм, жизненост. Специалистите определят четири компетенции, които ще бъдат най-търсени във времето, в което ще живеем. Четирите „К”: комуникация, кооперация, креативност и критично мислене. Да видим как се справя съвременното училище с тези навици.
Комуникация. Какво се случва, когато децата си общуват по време на час, усвояват ли разнообразието от начините за общуване?
Някога правих обучение на учители и когато стигнахме до упражнението – какво дете искаме по време на час, някои се изпуснаха и казаха „нямо и парализирано”. Което е наистина удобно, нали? Директорите и зам.-директорите никога няма да кажат това, те ще се придържат към мнението: „Ние искаме да развиваме личността на децата, да бъдат активни граждани със своя позиция”. А по време на час чуваме „Млъкни и седни”. Та, къде е комуникацията тук?
Много родители с претенции казват: „Той ходи на училище само заради купона и общуването със съучениците си”. Слава Богу, поне някой ходи на училище, за да научи онова, което действително ще му е нужно в живота. Децата са доста изобретателни, може да им създадете абсолютно неподходяща атмосфера за обучение, но те пак ще намерят какво да научат.
Кооперацията е начин за съгласувано действие заедно с други хора, като резултатите се постигат чрез синергия. Дали вашето училище учи на това? Знаете ли много примери, когато в училището се работи по групи? Представете си подготовката за някакво контролно или класно. Разделяте децата по групи и им казвате: „Вие петимата сформирате група и до утре от вас се иска да представите решението на тези задачи”. И тези пет деца отиват вкъщи при някой от тях или в уютната библиотека, или в кафенето на училището, сядат и започват съвместно да работят. Децата са различни, с различно ниво на подготовка и знания.
Знаете ли какво отговарят учителите, когато им се предлага такъв вариант? „А как ще разбера дали някой не е преписал? Как ще разбера дали той сам е решил задачата, а не някой друг му я е решил?” Знаете ли, възрастните работят именно по този начин. Ако погледнете как е организирана работата във фирмата ви или отдела ви, ще видите: поставя се задача и групата разпределя задълженията – един измисля, друг води бележките, трети критикува; четвъртият утешава, поощрява и казва на всички колко готин екип са; петият прави кафе, защото и това е необходимо за екипа.
На възрастните им е позволено така да работят, сигурно защото изкарват пари и ако не използват ефективните начини за работа, ще банкрутират, а този начин е резултатен. Кооперацията предвижда разпределение на задълженията във връзка с ключовите компетенции, особеностите и съгласуваност на действията. Когато всички вървят под строй – това не е кооперация.
А за въпроса на учителите „Как да разбера или да го хвана дали наистина сам е решил задачата?” – да, в действителност, той не е решил сам задачата, но е създал нужната атмосфера за нейното решаване. И ако някой друг е намерил решението и му е обяснил задачата, той е разбрал много по-добре, отколкото ако учителят му даваше разяснения.
Креативност. Дали поощряваме креативността у децата? Когато дадем темата „Рисуваме Коледа”, разбира се, детето ще „избере” да нарисува на елхата играчки или ледени висулки. И ние ще наречем това творчество, въображение. А доколко сме готови за това детето да нарисува нещо съвсем друго? Например, да нарисува себе си, седящо на стола и да каже: „Това е моята Коледа, защото тогава ще ми е тъжно и самотно”. Учителят ще заведе детето при училищния психолог и ще последва наказание за такава креативност.
Какво ще кажем, ако избере друга форма, за да изрази мисълта си и го направи по друг начин? Истината е, че креативността не се поощрява. Поощрява се нейната имитация, в тесните рамки „тука шарчицата може да се разнообрази”. Това наричаме креативност и я насърчаваме.
Реалната креативност е чупене на рамките, взрив на шаблоните, това е „направи го така, както никой преди теб не го е правил”. Да, ама ако детето напише съчинението по начин, различен от всичко писано досега, то нищо хубаво няма да излезе от тази работа.
И накрая за критичното мислене. Развиваме ли го у децата ни? Не дай си Боже, защото ако проявят критично мислене, те дружно ще станат и ще напуснат класа си още същия ден. Хората без критично мислене са лесно управляеми, затова опазил Господ. Всички усилия са насочени това да не се случи, а ако се случи някъде, то веднага трябва да се изкорени.
ПРОДЪЛЖЕНИЕТО ЧЕТЕТЕ В СТАТИЯТА „НАЙ-ЦЕННИТЕ НЕЩА, КОИТО ДЕЦАТА МОГАТ ДА ПОЛУЧАТ ОТ РОДИТЕЛИТЕ СИ“
Л. Петрановская – психолог, педагог и публицист
Превод: zenom.pro
