Много от нас са били изкушени от ситуации в които губим самоконтрол, изпадали сме в известно двуличие спрямо волята си, нарушавали сме обещанията, давани по Нова година. Искаме да разберем защо волята ни се изчерпва, искаме друго обяснение, не толкова физическо, колкото психологическо. Искаме да преосмислим схващането, че всеки провал на волята се дължи на слабост.
Тук ще разгледаме как напредъкът може по парадоксален начин да подкопае мотивацията ни, как оптимизмът може да ни стимулира към разточителство и защо убедеността в добродетелите ни е най-краткият път към порока. Всеки път когато се отказваме е наш избор и той никога не е предрешен. Когато открием какво ни кара да си позволяваме различни волности, ще открием и как да се конторлираме.
Например, ние си мислим, че моралното оправдание не ни позволява да правим лоши неща. Оказва се, че същото това морално оправдание, обаче, ни позволява и да не направим нещо добро, ако ни помолят.
Хора, които си спомнят по-лесно някоя своя щедра постъпка, дават с 60% по-малко пари при благотворителни мероприятия, отколкото онези, които не помнят такова добро дело. В симулация на промишлено предприятие, изпълняващият ролята на директор е по-малко склонен да вземе скъпи мерки за намаляване на замърсяването, ако си е спомнил последния път, когато е действал морално.
Ефектът на моралното оправдание е едно възможно обяснение защо хора с авторитет на морални личности – свещеник, политик, защитаващ семейните ценности, или прокурор, борещ се с корупцията – са способни да оправдаят пред себе си такива сериозни морални прегрешения, като:
– телевизионен проповедник, който спи със секретарката си;
– консервативен финансист, който ремонти ра къщата си с обществени средства;
– или полицай, който използва неоправдано сила срещу неоказващ съпротивление престъпник.
Повечето хора не се замислят за първичните си пориви, когато се чувстват уверени в добродетелността си, а общественото положение на някои постоянно им напомня колко са добродетелни.
Как може да сравняваме случаи на секс скадали и злоупотреби, в които повечето от нас надали ще бъдат въвлечени, със случаите на диети и безволие, с които почти всеки се сблъсква?
Сравняваме ги, защото какво е предизвикателството за волята, ако не борба между добродетел и порок? Всяко нещо, на което прикачваме морална стойност, става податливо на моралното оправдание. Ако си внушите, че сте „добри“, когато спортувате, и „лоши“ когато мързелувате, има по-голямо вероятност да пропуснете тренировката утре, ако днес сте се потрудили добре. Ако възприемате работата по важен проект за „добро“, а отлагането й – за „лошо“, има по-голяма вероятност да се разтакавате следобеда, ако сутринта сте отбелязали сериозен напредък.
Най-просто казано: когато имаме противоречиви желания, чувството, че сме били добри, ни осигурява извинение да бъдем и малко лоши.
Когато психолозите изследват оправданието, с което се отдаваме на пороците си, анкетираните признават, че правят избор, върху който имат пълен контрол, а не е извън контрола им. Освен това не изпитват вина. Напротив, чувстват се горди, че са си заслужили награда. Изтъкват главното основание: „Бях толкова добър. Заслужавам да се поглезя.“ Това чувство на заслужена награда също често става причина за провала ни. Тъй като възприемаме задоволяването на слабостите си като най-подходящата награда за своята добродетелност, ние забравяме истинските си цели и се поддаваме на изкушението.
Логиката на моралното оправдание не е логична в истинския смисъл на думата. Първо, ние рядко търсим връзка между „доброто“ и „лошото“ поведение, което оправдаваме с него. Хора, които се сдържат да не купят някои съблазнителен предмет, са по-склонни да изядат нещо изкушаващо, след като се приберат вкъщи. Служители, които работят извънредно върху някоя задача, са по-склонни да харчат служебни пари за лични цели.
Всичко, свързано с добродетелността ни, което ни създава душевен комфорт — дори самата мисъл, че правим нещо добро – може да послужи като оправдание да се поддадем на импулсивните си желания. В едно изследване участниците трябвало да посочат каква доброволческа работа предпочитат: да обучават деца в приют или да помагат за запазване на околната среда. Въпреки че от тях не се искало реално участие в такава дейност, самата възможност да избират възбуждала желание да хвърлят малко пари за чифт маркови дънки. При друго изследване самата мисъл как ще дарят пари на благотворителна организация – без да се лишат реално от тези средства – засилила желанието на участниците да отидат да се почерпят.
По-общо казано, ние сме склонни да се възнаградим дори за доброто, което сме могли да направим, но не сме!!!
Можехте да изядете цяла пица, но изядохте само три парчета. Можехте да подновите целия си гардероб, но се задоволихте само с едно ново сако. Следвайки тази абсурдна логика, ние можем да превърнем всяко разточителство в нещо, от което се гордеем (Чувствате се виновен, че сте задлъжнели на банката? Ха, да се радват, че не сте я ограбили!).
Подобни изследвания показват, че нашият мозък не е прилежен счетоводител – ние просто се доверяваме на усещането си, че сме направили нещо добро, че сме добри хора. Психолозите, изучаващи логиката на морала, знаят, че това е основният начин, по който преценяваме кое е правилно и кое – не. Ние действие по предчувствие и търсим логика, само ако сме принудени да обясним чувствата си.
Нека се върнем към по-прозаичните предизвикателства за волята. Приятното чувство, че сме били добри в миналото, помага да оправдаем „греховете“ си в бъдеще. Струва ни се справедливо. Заслужили сме го. И, ако единствената мотивация за самоконтрола ви е желанието да бъдете по-добър човек, вие ще бъдете склонни да се подадете на изкушението всеки път, когато се чувствате удовлетворени от себе си.
Най-лошата страна на моралното оправдание не е в съмнителната му логика. Проблемът е как то ни кара да действаме срещу интереса си. Как ни убеждава, че вредното ни поведение – нарушаването на диетата, разклашане на бюджета или открадването на още една цигарка – е „награда“. Звучи безумно, но то е невероятно успешен трик на мозъка, който ни убеждава, че трябва да направим това, което искаме.
Ние идеализираме собственото си желание да бъдем добродетелни и много хора смятат, че се мотивират най-много от чувството за вина и срам. Кого заблуждаваме?
Най-силната мотивация е да получим това, което искаме най-много, и да избягаме от онова, което не желаем.
Когато определите предизвикателството за волята си като нещо, което трябва да направите, за да бъдете по-добър човек, веднага ще започнете да си измисляте аргументи защо не трябва да го правите. Такава е човешката природа да се противопоставяме на правилата, наложени ни от други за собственото ни добро. Ако се опитате да наложите тези правила на себе си от гледна точка на морала и самоусъвършенстването, много скоро ще чуете гласа на онази своя половина, която не желае да бъде контролирана.
Така, когато си кажете, че редовното спортуване, пестенето на пари или отказването на цигарите са правилното нещо, което трябва да направите – не нещо, което ви помага да изпълните целите си – вероятността да изпълните своя план намалява.
Прочети още: ШЕСТ НЮАНСА МОТИВАЦИЯ или къде живее „искам го”
За да избегнете клопката на моралното оправдание, много важно е да разделите истинските морални дилеми от просто трудните задачи. Да укривате данъци и да изневерявате на половинката си може да е неморално, но нарушаването на диетата ви не е смъртен грях. Ние често използваме дреболии като тайното похапване на десерт, спането до късно или просрочване на кредита по картата си като мерило за добро или зло. Никое от тези неща не е определящо за греха или добродетелността.
Тази седмица следете как мислите и говорите пред другите за провалите и успехите на волята си.
Казвате ли си, че сте били „добри“, когато успешно сте се справили с предизвикателството, благодарение на волята си, и „лоши“, когато сте отложили нещо, или сте се поддали на изкушение?
Използвате ли „доброто“ си поведение като оправдание да направите нещо „лошо“? Това безобидна награда ли е, или наврежда сериозно на по-далечните ви цели?
Редовното ви спортуване оправдава ли допълнителната почерпка? Или как една бъдеща булка трупа килограми
Черил, трийсет и пет годишна финансова специалистка, щеше да се жени след осем месеца. Искаше да отслабне седем-осем килограма преди сватбата и започна да ходи на фитнес три пъти седмично. Проблемът беше, че научаваше точно колко калории изгаря там. Колкото повече калории изразходваше, толкова по-образно си представяше храната, която си спечелваше право да изяде. Планираше да намали и калориите, но в дните, когато тренираше, си позволяваше да похапне малко повече. Ако останеше пет минути повече във фитнеса, слагаше шоколадови пръчици в киселото мляко или си сипваше втора чаша вино на вечеря. Тренировките се превърнаха в оправдание да се почерпва повече. В резултат стрелката на кантара се промести с два килограма — в обратната на желаната посока.
Възприемайки тренировките като начин да се самонаграждава с повече храна, Черил саботира целта си да свали килограм. За да се освободи от тази клопка на моралното оправдание, трябваше да гледа не спорта като на необходимо средство за постигане на целта си, а на по-здравословното хранене — като на втора, независима стъпка в същата насока. Двете неща не бяха взаимозаменими „добри“ практики и успехът в едното не й даваше оправдание да полага по-малко усилия в другото.
Не бъркайте действията за постигане на целта ви със самата цел. Това, че сте направили едно нещо съобразно с целта си, не означава, че сте освободени от всичко останало.
Обърнете внимание дали, когато се награждавате за положителни усилия, не забравяте истинската си цел.
Прочетете още: НАМИРАНЕ НА ИСТИНСКАТА ЦЕЛ
По книгата “САМОКОНТРОЛЪТ” на издателство SKYPRINT
на д-р Кели Макгонигъл, автор и водещ на курса „Наука за самоконтрола” в Станфордския университет
