Здравият човек няма фалшива фасада. Той просто живее и дава на другите да живеят, не завижда, не се тревожи напразно, намира в самия себе си източника на радост. Американският психолог и психотерапевт Артур Янов, автор на световния бестселър „Първичният вик”, обяснява механизмите на зараждане на неврозите и начина, по който да се справяме с тях – да се научим да изразяваме болката и обидата.
Неврозата е болест на чувствата. Всъщност, неврозата е потискане на чувствата и трансформацията й в широк диапазон на невротично поведение. Тя се развива в онези случаи, когато до детето има човек, който би трябвало да го обича, но в действителност не го прави.
Тя започва като средство за умиротворяване на невротичните родители чрез отрицание или скриване на определени чувства с надеждата, че „те” най-накрая ще обикнат нещастното чедо.
Ако детето продължава да не получава подкрепата и любовта, тъй необходими за него и няма отдушник за болката на първичните си рани, то това оказва допълнителен натиск върху неговото и без това отслабнало „Аз”. Това води до формиране на едно силно нереално „Аз”, чиято задача е да пази беззащитното дете. Впоследствие това нереално „Аз”, защитавайки детето, започва да доминира, но едновременно с това води и до развитието на психоза.
Първичната болка са потиснатите или отритнатите от съзнанието потребности и чувства
Ако детето има покрай себе си човек, към когото може да се обърне с първичните си чувства, такъв, който може да разбере какво изпитва то, който може да го подкрепи, то шансовете, че съзнанието на малкото няма да се разцепи и то няма да стане „някой друг”, се увеличават.
Потиснатите или отритнатите от съзнанието потребности и чувства причиняват болка, защото им е отказано да бъдат изразени и удовлетворени. Цялата тази болка се свежда до следното твърдение: „Ако остана такъв, какъвто в действителност съм, няма да мога да бъда любим и ще съм лишен от надеждата за любов”.
Когато детето е още малко и организмът му все още е много здрав, то може да бъде подложено на много мощна защита, съпроводена с огромно напрежение. Но с течение на времето уязвимите органи и системи не издържат натоварването, което се получава от хроничното, постоянно напрежение, упражнявано върху тях и те започват да отказват.
Реалното и истинско чувство на отхвърленост означава осъзнаването на първично чувство – да усетиш детето в теб, изоставено, нежелано, захвърлено. Щом човек успее да изживее тази болка, тогава тя ще бъде изчерпана и ще останат само чувствата, актуални само за този настоящ, действителен момент.
Щом бъде освободен от срама, вината, отхвърлянето и всички други лъжовни чувства, човек осъзнава, че тези псевдовъзприятия не са нищо друго, освен синоними на замаскираното велико първично чувство на отсъствието на любов.
За да може един невротик отново да си възвърне способността да чувства, той трябва да се върне назад и да стане онова страдащо дете, което не е могъл да си позволи да бъде. Когато се установява връзка между разума и болката, то психосоматичните симптоми бързо изчезват.
Здравият човек няма фалшива фасада. Той просто живее и дава на другите да живеят, умее да намира в себе си източника на радост. Той е удовлетворен от това, което има, не завижда, не иска онова, което искат другите и не ламти за неща, които другите притежават. Това означава, че той позволява на другите – на жена си, децата си, приятелите си да бъдат себе си. Той не живее от постиженията и успехите им, не се опитва да потъпче и най-малките признаци на щастие и радост в живота им.
Невротикът харчи настоящето си, за да изживее миналото си
Невротикът е безпомощен пред първичната си болка и често се нуждае от експлоатацията на другите, за да може да почувства своята значимост, която по друг начин няма шанс да изпита. Тъй като невротикът не е „тук и сега”, той няма как да се почувства доволен от момента. Той харчи времето си, за да изживее миналото си.
Здравият човек не търси смисъла на живота, защото този смисъл възниква от само себе си, породен от чувствата му. Смисълът на живота се определя от това доколко дълбоко един човек чувства живота си (като вътрешно преживяване).
Отсъствието на чувства е това, което разрушава личността и нейната представа за себе си и освен това, отсъствието на чувства позволява на човек да разрушава личностите на другите хора. Истинското чувство няма как да ни бъде предоставено от някой друг. Първо се учим да чувстваме себе си, после чувствайки себе си, чувстваме другите. Колкото човек е по-близо до себе си, толкова е по-близо до другите.
Любовта е онова, което премахва болката. Може да се каже, че любовта и болката са полярни противоположности.
Любовта усилва и укрепва чувството за собствената ни личност, докато болката потиска собственото ни „Аз”.
Да обичаш означава да дадеш свобода за растеж и себеизразяване. Решаващото условие е да останеш себе си и да разрешиш на другия да се държи естествено. Определението за любов в рамките на първичната теория може да бъде формулирано така: позволи на човек да бъде себе си.
Невротикът търси в любовта усещането за собствената му личност, личността, която никога е нямал шанса да бъде. Той търси човека, онзи особен човек, който би го научил и би го накарал да чувства. Невротикът е склонен да припознае любовта във всичко, което не му достига и всичко, което му пречи да стане една цяла личност.
Истинската любов е само тогава, когато двама души се обичат и се приемат такива, каквито са в действителност – включително и собствените им тела. Невротикът експлоатира тялото на другите хора, за да удовлетвори старите си детски потребности. Това изключва установяването на равноправни отношения. Същността е в това, че ако сте невротик, то ще можете да превърнете всеки друг човек в нещо, което той в действителност не е.
Детото, възпитано от психически здрави родители, не изпитва потребност да се идентифицира с тях. Родителите не се нуждаят от това и не го изискват от детето. Напротив, позволяват му да има онези свойства на личността, които изначално са му присъщи.
Ако човек се чувства личност и не се занимава със символични разигравания на чувствата, то най-вероятно той няма да постъпва импулсивно или агресивно. Естеството на гнева е същото като на болката – изчезват само тогава, когато бъдат почувствани.
Невротичната тревожност е страхът да бъде беззащитен пред първичната болка и обида. Невротичното поведение служи за прикритие на болката. В действителност собствената ни личност и нейното възприемане са били отхвърлени, унизени и осакатени. Затова няма нищо чудно, че щом доближи съзнанието си до разбирането на този факт, невротикът започва да изпитва страх.
Единственият начин да се победи страхът е да бъдат почувствани болката и обидата.
Невротичният страх е страхът на невротика да загуби лъжата, в която постоянно живее. Всеки опит да се разруши лъжата поражда страх, защото в лъжата винаги има някаква надежда. Най-силният страх се поражда тогава, когато невротикът бъде подтикнат към реалните си чувства. Страхът ще остане докато не се почувства силната болка.
Много е важно да се запомни, че неврозата спасява и убива едновременно. Тя защитава реалното „Аз”, реалната личност от пълния й разпад, но го прави, погребвайки тази спасена реална личност. Детето пораства, свързано с нереалната си личност, която е създадена от неврозата, за да го предпази от болката, но която по парадоксален начин изстисква живота от него.
Колкото човек е по-близо до чувствата си, толкова е по-близо до реалностите на външния свят, толкова по-остро ще се вглежда в другите хора, толкова по-дълбоко ще осъзнава социалните феномени. Колкото по-силно е блокирана вътрешната му реалност, толкова по-изкривено ще е възприятието на реалността. Всяко придвижване по пътя към изразяване на чувствата е неоценим дар за невротика.
Да бъдеш реален, означава да си спокоен и отпуснат – така изчезват депресиите, фобиите и тревожността. Отшумява хроничното напрежение, а заедно с него отиват в небитието наркотиците, алкохолът, преяждането, пушенето, прекомерното натоварване в работата. Да си реален, означава символическата драма да напусне живота ти.
Артур Янов
Превод: zenom.pro