КАК АНАРХИСТИТЕ И КОМИЦИТЕ ПОКАЗАХА СРЕДЕН ПРЪСТ НА КРИЗАТА В ИСЛАНДСКАТА СТОЛИЦА

„Трябва да се работи не 12 часа, а с главата”. @Стивън Джобс

След като преброяването на гласовете е приключило, премиер-министърът на Исландия обявява резултатите за „шокиращи“.

Същото усещане за шок се усеща навсякъде. Сред старата гвардия, защото е изгубила. А сред новата партия, защото е спечелила.

Никога не е имало такива резултати – нито в Исландия, нито някъде другаде. Рейкявик дълго време е бил бастион на консерватизма. Сега всичко това се оказва минало. С 34,7% от гласовете, градът е избрал на власт една нова партия: анархо-сюрреалистите.

Водещият кандидат, Йон Гнар, по професия комедиант, влиза в разбунената зала, пълна с пияни анархисти, с доста благоразумна физиономия. Почти срамежливо той вдига ръце и заявява: „Добре дошли в революцията!“ И още: „Ура за всевъзможни неща!“

От този момент нататък Гнар е кмет на Рейкявик. След онзи на премиер-министъра, това е вторият по важност пост в страната. Една трета от всички исландци живеят в столицата, друга една трета прихождат всеки ден, за да работят тук. Градът е най-големият работодател в страната, а неговият кмет е шеф на 8000 обществени служители.

В Исландия е нормално

отново да станеш рибар,

ако си уволнен от поста

генерален директор.

Нищо чудно, че резултатите са такъв шок. Рейкявик е отрупан от кризи: крахът на банковата система е повлякъл до ръба на банкрута и всичко останало – страната, града, компаниите и жителите. А анархо-сюрреалистката  партия – наричаща самата себе си Най-добрата партия – се състои най-вече от рок-звезди, основно бивши пънкари. Нито един от тях не е бил преди това член на каквото и да било политическо тяло. Лозунгът им за  преодоляване на кризата е пределно прост: „Повече пънк, по-малко ад!“

Но какво са си мислили консервативните избиратели от Рейкявик? На 27 май 2010 те са направили нещо, за което хората обикновено само говорят: те са иззели властта от ръцете на политиците и са я предали на аматьори.

И ето така започва един уникален политически експеримент. Как ще управляват анти-политиците? Като пънкари? Като анархисти? И то по средата на една такава криза?

„Това си беше групов секс“

Един поглед към най-важните предизборни обещания на Най-добрата партия е повече от достатъчен, за да се подчертае още по-силно куража на избирателите от Рейкявик. Партията е обещала следните неща: безплатни хавлии в градските басейни, бяла мечка за местната зоологическа градина, внос на евреи, „така че в Исландия най-после да се появят хора, които разбират нещо от икономика“, парламент, свободен от наркотици към 2020, бездействие („цял живот сме работили яко, сега най-после искаме да си получим заслужената четиригодишна почивка“), Дисниленд с безплатни билети за безработните през уикенда („където могат да се фотографират заедно с Гуфи“), по-голямо разбиране към селското население („всеки исландски селянин трябва да бъде в състояние да прекара безплатна нощ в хотел с любимата си овца“), безплатни автобусни билети. И, накрая, като заключение: „Можем да обещаем повече от която и да било друга партия, тъй като ще нарушим абсолютно всичките си предизборни обещания.

Най-добрата партия се е появила от идея за скеч-шоу. През 2008 Гнар създава за своето шоу образа на гаден политик, който обещава всичко възможно. Но идеята му пропада когато тълпите започват да демонстрират пред Народното събрание малко след банковия срив: времената са прекалено сериозни за шегички.

Но Гнар харесва този лукав политически образ. Разбира се, става дума за мошеник, но пък той е смешен, някак дори ободрителен. Така че комикът качва няколко видеоклипа в Ютюб. Те бързо стават силно популярни, след което той създава уебсайт с пародия на политическа партия. Нарича я Най-добрата партия и я популяризира със следния убедителен лозунг: „Защо да гласуваме за почти-най-, когато можем да имаме най-добрите?“

Как точно от всичко това се е стигнало до идеята за реално кандидатстване е нещо, което си остава забулено в мъгла. Самият Гнар обяснява, че само деца могат да повярват, че „една идея може да се роди толкова лесно. Обикновено става така, че две идеи правят секс. В този случай сексът беше групов“.

Основните участници в оргията са били 1) идеята, че всичко това може да прави кеф, 2) че кефът може да е нещото, от което угрижените жители на Рейкявик може би имат най-голяма нужда, 3) мисълта: „Винаги досега политиците са се насаждали неканени в нашите животи. Защо тоя път да не обърнем нещата наопаки?“ и 4) амбицията да се създаде перфектно произведение на изкуството.

Гнар убеждава колегите си да сложат имената си в избирателните списъци: Ейнар Йорн, първият сценичен партньор на рок-певицата Бьорк и по-малко предсказуем даже и от нея; Отмар Пропе, грамаден, добре образован пънкар и водещ вокалист на хеви-метал групата Хам, както и басистът на същата група, Бьорн Бльондал.

Жените се оказват по-трудни за убеждаване. Гнар наема една наскоро завършила политоложка, Хейда Хелгадотир, като мениджър на кампанията си. И още една друга дама – което е постижение, свързано със значителна гордост – Елза Йоман, еврейка с грубичко чувство за хумор, което прави от Най-добрата партия единствената с „чуждестранно име“ на върха на избирателната си листа.

При първото допитване до общественото мнение Най-добрата партия получава 0,7% – успех, който Гнар отпразнува по телевизията като „гигантска изборна победа“. Още никой по онова време не знае, че това действително е началото на една такава…

 Кандидатът

Нищо в детството на Гнар не подсказва изгледи за добър късмет или успех. Той е късно дете на огорчена семейна двойка: баща му е полицай и сталинист: вестник „Правда“ идва редовно по пощата, а настоящият глава на държавата и партията в Съветския съюз виси на стената, макар и това да е стената на килера в жилището. Майката на Гнар е консервативно настроена.

Тъй като е комунист, баща му никога не получава повишение. Безкрайните му монолози на вечерната маса оформят у сина силно отвращение към политиката. Но Гнар има и други проблеми. В училище той изостава още от самото начало и лекарите го считат за умствено-забавен. Той е дребен, слаб, страда от Синдром на дефицит на вниманието и постоянни мигрени. Научава се да пише едва на 14 години; едва на 16 започва да изрежда месеците в правилната им последователност. На тази възраст вече е направил два опита за самоубийство, зад гърба му има цяло турне от различни училища за деца с проблематично поведение.

Всички около него, включително и самият той, го смятат за глупав. И така, когато става на 13 години, той взема три решения: да стане пънкар, да стане клоун на класа (“по-добре клоун, отколкото тъпанар“), да се откаже от опитите да научи нещо в училище. Оттам нататък той започва да се самообразова. И действително чете много и най-разнообразни неща: литература по анархизма, Брус Ли, Дао Дъ Дзин, Монти Пайтън и сюрреализъм.

Сменя множество професии: медицински помощник в психиатрично заведение, шофьор на такси, басист в пънк-групата „Сополив нос“, баща на 20 годишна възраст… В един момент разбира, че ненавижда музиката, но обича да говори на публиката между отделните парчета. Импровизираните му речи стават все по-дълги. В края на краищата това странично занимание се превръща в професия. Гнар започва кариера като професионален комик – телефонни номера по радиото, соло (stand-up), собствени колонки в някои вестници, скечове, телевизионни изяви.

В изборния ден „Най-добрата”

партия формулира

единственото си искане

за партньора по коалиция —

да изгледа всичките пет

сезона на сериала „Наркомрежа”.

Да бъдеш комик не е сред обичайните за Исландия професии. В ранните дни децата в училище питат сина му дали бащата не е умствено увреден. Но когато хората започват да свикват, той постепенно става известен. („Макар че, да бъдеш известен в Исландия, с нейните 300,000 жители, не означава кой знае колко много“) По-късно, по време на кампанията, конкурентите му напомнят на избирателите за неговите скечове: например пародията, в която Гнар портретира Хитлер, който си представя сладникавия шлагер „Без съжаление“. Или начинът, по който той представя един плешив, егоистичен, но някак затрогващо-тромав сталинист в едно от телевизионните си предавания.

А Гнар действително блести в ролите си. В професионалните си изяви той демонстрира силно предпочитание към плешиви типове и смехотворни облекла, като например дамски бански костюми от една част. Преминаването му към католицизма все още е свежо в паметта на хората. В продължение на месеци той е подлагал на изпитание търпението на хората в Рейкявик с ентусиастки статии, възхваляващи папата и църковната йерархия, след което все пак е решил да си остане агностик.

От друга страна, той е баща на пет деца, автор на книга, комик и утвърдена телевизионна звезда. Спокоен мъж с широка усмивка – все още малко хаотичен, но пък жена му е изключително умна. И пред него се простира дълъг път.

Кампанията

„Стратегията ни за кампанията беше да представим един алтернативен свят“, обяснява мениджърката на кампанията, Хейда Хелгадотир, „Политиката се управлява от възрастни мъже, които си разменят бокали с отрова. Ние, напротив, подчертаваме опита на живота, почтеността, хумора. А освен това имахме и перфектния кандидат. Йон е соло-комик: той има невероятно усещане за ситуации и е много добър в преценяването на настроението в залата. И много бързо схвана основното нещо в политиката: да възприемаш адекватно какво всъщност се случва около теб.

И действително, Най-добрата партия върши всичко по много различен начин, в сравнение с останалите партии от избирателните списъци: никакви дарения, никакви пари, никакви плакати. На сцената Гнар разказва вицове, вместо да спори с другите политици. Професионалните политици се усмихват презрително.

Но те престават да се хилят когато Най-добрата партия стига до 10% на предварителните проучвания. Тонът се променя внезапно. Гнар е обвинен, че не приема достатъчно сериозно ситуацията на населението. Пресата също престава да намира цялото начинание смешно. В телевизионните си интервюта Гнар започва да се сблъсква с унищожителна критика. Когато го питат какво е мнението му за летището, той отговаря: „нямам представа“. Напуска студиото унизен, с чувството, че е направен на идиот. За негово най-голямо удивление хората го поздравяват за това. „Най-после някой, който си признава!“ На следващите проучвания Най-добрата партия стига до 20%.

А след това идва видеоклипът, може би най-жизнерадостният в историята на политиката. Кандидатите пеят една собствена версия на „Simply the Best“ от Тина Търнър, като накрая Гнар държи кратка, вдъхновяваща реч, започваща с думите: „Драги съграждани, време е да погледнете в сърцата си и да решите. Желаете ли светло бъдеще с Най-добрата партия? Или един Рейкявик в руини?“

Видеото не е „кой знае колко голяма работа“, както казва Пропе по-късно. „Ние просто сме професионалисти в музикалните клипове“. И все пак това е един от най-очарователните политически клипове, правени някога; гледайте го и това ще ви създаде добро настроение за около два часа. То вълнува хората и ги привлича. Две седмици преди изборите, предварителните резултати на партията достигат 38%.

Именно в този момент Гнар започва да мисли за напускане. Чувства се изтощен, не е самият себе си. Политиците го дразнят силно: преди и след дебатите те разговарят добродушно, но при самите дебати го нападат злобно. Той разбира, че, макар и да си няма понятие от всички тези неща, вече е започнал да се държи така, сякаш има. А това го стряска.

След дни на депресия, докато разпуска във ваната, му идват две идеи. Първата: „Най-добрата партия беше идея. Беше се разраснала, така че трябваше да я следвам. Дори и ако това влизаше в противоречие със собствените ми интереси. Тя беше нещо по-голямо от мен. Бях станал играч в собствената си игра. Свободата ми се беше изпарила. Бях в капан. Но се чувствах и любопитен.“ Втората мисъл, която го убеждава, е виц.

Окончателните дебати се провеждат на следващия ден. Гнар се изправя на подиума и казва: „Ние от Най-добрата партия винаги сме казвали, че ще продължаваме, докато това ни доставя удоволствие. Но сега вече всичко стана прекалено сериозно. Ето защо оттеглям кандидатурата си за кметското място, а партията – от изборите“. В залата се възцарява дълго мълчание. Публиката замръзва, останалите кандидати се споглеждат. След което Гнар добавя: „Ядееееец!“

Това е последната шега на Гнар, ако може да се вярва на вестниците. Най-добрата партия, казват те, най-после е пропиляла и последното парченце от доверието на хората. Две седмици по-късно тя печели изборите. По-късно Гнар ще каже, „Това беше избирателна кампания директно по Махатма Ганди: „Първо те игнорират, после ти се смеят, после се борят срещу теб, а накрая печелиш.“

Съвременни викинги

Разбира се, победата би била напълно невъзможна без тоталния колапс, който я предшества: на 24 септември 2008 американската инвестиционна банка „Леман Брадърс“, една от най-големите в света, обявява банкрут, а една седмица по-късно я следва Исландия. Никоя друга страна не е изпитвала удара на кризата с такава рязкост, или с по-големи последствия. Трите най-големи банки в страната се срутват моментално, като оставят след себе си дългове, десет пъти по-големи от Брутния вътрешен продукт на Исландия. Стоковата борса пада с 90%. В една телевизионна реч президентът Олафур Гримсон възкликва: „Бог да спаси Исландия!“

И както потъват банките, така го правят и хората. Първо, защото банките са давали заеми така безразборно – и почти само в чужда валута, като например швейцарски франкове, защото лихвените проценти са били много по-ниски, отколкото при исландската крона. Но след краха кроната изпада в състояние на свободно падане, което пък от своя страна изпраща цифрите на дълговете в небесата. Хората, които са взели заем за кола, сега изплащат обратно къща.

А освен това става ясно, че банкерите са си дали грамадни, свободни от лихви заеми, само малко преди кризата.

Исландия, която никога през историята си не е познавала неща като войни или граждански бунтове в голям мащаб, сега изведнъж започва да преживява реалността на масовите демонстрации, камъните, пожарите, сълзотворния газ. Правителството подава оставка, а заедно с него си отива и цяла една култура. През годините, които водят до кризата, консервативните партии са премахнали традиционната регулативна рамка във финансовото дело. Исландия се е превърнала в банков гигант само в течение на няколко години – любимка на професорите по икономика, на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР), а накрая и на президента Гримсон, който само година по-рано е обяснявал успеха на страната с думите: „Ние сме викинги!“ Суровият исландски климат, твърди той, е запазил у хората убийствените инстинкти на предците им.

Скъпите костюми, Рейндж Ровърите и луксозните бутици изчезват от Рейкявик – заедно с работните места и спестяванията на хората.

 Градът

В старите времена управлението на Рейкявик сигурно е било истинско удоволствие. Външно столицата на Исландия наподобява Дивия Запад: сред широки магистрали безразборно стоят къщички. А тъй като строителните материали са скъпи и внос, то строителството се осъществява от подръчни материали – дърво, бетон, мрамор, ламарина. Няма да намерите и две къщи в един и същи стил. По-точно казано, тук въобще няма стилни сгради

Населението на града е много по-младо отколкото средно в Европа, тук има много барове, много музика и дълги, безкрайни зимни нощи… така да се каже, в Рейкявик имам много деца. А тъй като детският труд в Исландия до скоро е бил разрешен, повечето исландци владеят множество професии – един човек може да работи и на консервна фабрика, като строител, журналист (казват, че всеки седми исландец пише книга) и президент на банка. В Исландия е нормално отново да станеш рибар, ако си уволнен от поста генерален директор. «Ние имаме много маски, ние не можем по друг начин, че ние сме тъй малко – сподели с нас една жена в бара. – Исландците са отпуснати, мързеливи, могат да правят много неща, но във всяко едно нещо са дилетанти. Ние така оцеляваме”.

В света на исландския бизнес преобладавал негласният закон, разпространяващ се сред държавите-острови – всички копират всички. През 1990-те, тук през всеки два метра се е отваряла видеотека, през 2000-те е бума на скъпите бутици, днес на всеки ъгъл се продават дрехи за къмпинг. И дизайн. Ако имате нужда от нещо по-различно от къмпинг и дизайн, ще трябва да го потърсите. Накратко, Рейкявик е град, където не се учат от грешките си, а просто ги игнорират.

Звездата на смъртта

По време на кампанията Най-добрата партия е обещавала да води спокоен живот в офисите си. Това се оказва невъзможно. По време на кризата данъчните приходи са спаднали с 20%. Разходите, напротив, са обвързани от договорни споразумения, като при всеки друг голям град – почти 95% от бюджета са кажи-речи недосегаеми. А разходите за социални програми и помощи за безработни са започнали да се повишават рязко.

Става ясно също, че предишното управление е оставило след себе си една цъкаща бомба, която заплашва да опропасти финансите на града: става дума за общинската енергийна компания РЕ, Рейкявик енерджи, която предоставя на града електричество и вода. Бизнесът винаги е изглеждал безкрайно стабилен: никъде по света енергията не е толкова евтина колкото в Исландия, страната на вулканите. Понякога дори се налага да се охлажда водата за домашна употреба.

Но през късните 1990 години, РЕ е имала малко странен проблем: компанията е била прекалено печеливша. За да се реши проблема, градът е въвел нова система на мениджмънт с бонуси, основаващи се на постиженията. И, леле-мале, как само тази система е проработила! Едно десетилетие по-късно фирмата е натрупала два милиарда дългове. По същество, фирмата за комунални услуги е била превърната в инвестиционна банка. Тя е инвестирала все по-големи количества чужда валута в най-различни бизнеси: други енергийни компании, отглеждане на гигантски скариди, огромни турбини за алуминиевия завод, който се строи наблизо.

Как за бога да се оправи една подобна бъркотия? „За нас това беше просто нова работа“, обяснява партньорът на Бьорк, Ейнар Йорн. „Не бяхме дошли в тази нова професия като пълни новобранци. Имахме си собствен опит. Аз например съм бил барман. След всяко парти трябва да се изпразват пепелниците. Знам как изглежда едно хубаво мàзало. Тук не ставаше дума за леви или десни. Просто трябваше да се оправяме както можем.“

По думите на Гнар: „Започнаха се събрания, събрания, събрания. Но по същество ситуацията си беше много проста. Компанията беше правила неща, които не са нейна работа. Работата ѝ е да произвежда електричество и вода. Така че трябваше да се отървем от всичко останало.“

За първи път в партийната история на страната, Най-добрата партия доброволно се отказва от правото да назначава свои членове в управителния борд. Вместо това тя назначава експерти. Уволнява главния мениджър, плюс други 200 служители, изхвърля фирмата от нейната масивна, мрачна, изключително скъпа административна сграда (която напомня за Звездата на смъртта от „Звездни войни“) и повишава цените на енергията.

„Проблемът е в това, че основните гласоподаватели идват от по-облагодетелстваните обществени слоеве“, казва Гнар. „И по тази причина политиката се прави за тях“. Когато смалихме компанията и покачихме цените, ни посрещнаха с огън от всички страни. Казаха ни, че ще берем ядове при следващите избори. Но като нови хора, които никога не са търсили служба и местенца, ние бяхме в състояние просто да им отговорим: „Избори? Какви избори?“

Най-тежката първа година

„Една година“, казва Бльондал, дясната ръка на Гнар – човек, облечен като банкер от Дивия Запад (ботуши, мустаци, костюм) и правителствен носител на лоши новини, което му е спечелило прозвището „принцът на мрака“. „Нуждаете се от една година, за да се научите на политика. Когато сте направили първия си бюджет, вече сте готови за работата.“

Първата година е била тежка. Опозицията стреля от всички дула, съкращаванията на детски градини водят до безкрайни протести, а вестниците нападат новото правителство по всички фронтове, със заглавия като „Кметът бяга от бойното поле“ когато Гнар излиза в отпуска, плюс най-различни подигравки.

Бюджетът е истинска битка, особено като се има пред вид необходимостта от балансиране на съкращенията по възможно най-разумен начин. „Онова, което ни изненада, беше най-вече начинът, по който функционира политическата идеология“, припомня си Гнар. „Когато прегледахме цифрите от бюджета, стана ясно, че няма да минем без повишаване на данъците. Така че хората автоматично започнаха да ни наричат левичари. Но ние просто вършехме онова, което трябваше да се направи“.

Принципът У-вей

Ето как изглежда една типична конфронтация от парламента: Х, консервативен парламентарист, започва с думите: „Искаме кмет, който познава фактите! Който да не ни разказва вицове! Който да ни дава ясни отговори на ясни въпроси! Който да не е идиот!“

Кметът Гнар: „Съжалявам, че не сте доволни от отговорите ми. Оценката, която ми давате, ме вълнува дълбоко. Още повече, че тя не е взаимна. Ние гледаме на вас, Х, като на интелигентна, почтена, компетентна личност.“

Един от проектите на Най-добрата партия е да промени политическата култура. Онова, което липсва най-много, е обикновена почтеност. Гнар казва: „В началото мислех, че хората, които крещят срещу мен в парламента са действително гневни, но те не са. Щом само се изключат камерите, те искат да пият по една бира с вас.“ Пропе: „Тук има два езика: един за обществеността и друг зад сцената. Това не може да се върши на което и да е друго работно място.“ Йорн: „Позволете да го формулирам така. Не успях да намеря никакви приятели сред политиците. С приятелите си разговарям за хобита. Но при политиците, тяхното хоби е политиката.“

„Всичко това е малко нечестно“, коментира журналистът Карл Бльонд, заместник-главен редактор на консервативния вестник Сутрешна поща. „Те гледат на политиката като на театър, а след това разказват, че са шокирани от театъра в политиката.“

При политическите битки Най-добрата партия използва едно понятие от Дао-дъ дзин – „у-вей“, тоест никога не отвръщай на удара с удар, просто позволи на нападателя да пропусне целта си. А след това изкажи уважение към него.

„Не ви ли звучи това като ранните християни в античния Рим?“, питам аз Бьорн Бльондал. Вие оставяте на противника си само две възможности: или да изберат пътя на помирението, или да ви изпратят на арената при лъвовете.“ Бльондал се смее: „Мисля, че всъщност те биха искали да ни пратят при лъвовете“.

Добрата баба

Куфарите на града са празни, така че кметът започва да извършва най-различни чисто символични актове: татуира на ръката си градския герб, отправя към китайска търговска делегация искането за освобождаване на политически затворници в Китай (те напускат веднага), появява се в женски дрехи по време на Гей парада, прави конкурс за най-дебела котка в Рейкявик, появява се пред изборните урни, преоблечен като джедай, прави видеоклип, в който призовава жителите на града да се отнасят учтиво едни към други (това изглежда работи). А след смъртта на майка му Гнар пише, че е отишъл на работа преоблечен в нейните дрехи, в знак на траур…

„Стоп! Не всичко, което Йон пише, отговаря точно на действителността“, казва пресаташето на Рейкявик, Бярни Бриньолфсон. „Понякога той обича да пораздрусва хората. Във всеки случай той намери елегантни решения на проблема, че политик без пари не можел да предложи на хората нищо. Никой от актовете му не е струвал на кметството и една стотинка“.

Отар Попе формулира нещата по следния начин: „Йон е като някоя много добра баба: той прави страшно много неща със страшно малко средства. Показахме на хората, че могат да се забавляват и без пари. Това се отнася и до революцията: Йон и останалите от нас разговаряха на практика с всички. Можете да разрушите класовата система и без пари“.

 Партньорът

В предизборната нощ Най-добрата партия определя условията, на които трябва да отговарят коалиционните им партньори: те трябва да са гледали всички епизоди от телевизионната поредица „Подслушване“ (The Wire).

Социалдемократите се съгласяват. Пресата ги описва като хора, които рискуват политическо самоубийство, но на практика изборът е между риск и смърт. Водачът на социалдемократите, Дагур Егертсон, описван и от приятели, и от врагове като „човек, който говори брилянтно, но слуша значително по-малко брилянтно“, е изгубил втори по ред избори. Онова, от което той има нужда е да бъде отново на власт.

Неговият партиен колега Хялмар Свенисон описва сътрудничеството по следния начин: „В началото мислехме, че всичко това ще удържи най-много една година. Но нещата потръгнаха удивително гладко. Те имаха добри идеи: човешки права, политиката като произведение на изкуството и пр. Но освен това трябва и да познавате политическия занаят. Къде се намират слабостите, какви са начините и средствата, какви са съществуващите проблеми? Рейкявик е изключително разпръснат град. Далеч от идеален за автобусен транспорт. Така че имаме нужда от разпределение по зони, които да избягват по-новите и ппо-далечни части на града. Стратегията за решаване на проблема дойде от Дагур, както винаги. По принцип всички важни решения бяха взети от нас. Анархистите бяха слаб партньор: много бързо започнаха да се държат изключително добре. Изобщо не се противопоставяха! Ние бяхме онези, които всеки път се изправяха срещу опозицията. Аз съм за това, това и това – ето какво прави един добър политик… Според мен те се интересуваха само от три неща: 1. Да оцелеят след този житейски опит; 2) да поемат отговорност; 3) да се забавляват. Смяхме се много с тях.“

Равносметката

Оценката на четирите години анархистко управление води до изненадващо заключение: пънкарите са сложили в ред финансовата структура на града. Освен това те могат да се похвалят с някои много успешни политически речи, няколко километра нови велосипедни алеи, нов транспортен план, нова организация на училищата (от която вече не се оплаква никой) и един по-спокоен, съживяващ се град – туризмът расте с по 20% годишно (за някои това е новият сапунен мехур). В речите си исландският президент вече не възхвалява викингските убийствени инстинкти, а техните творчески импулси. Цените на недвижимите имоти се повишават отново, върнаха се обратно и Рейндж Ровърите. При допитванията от миналата година Най-добрата партия достигна най-високата си точка: 38%. Малко по-късно Гнар обяви, че ще се откаже от политиката и ще разпусне партията. Причините: „Аз съм комик, а не политик“. След което добавя: „Бях шофьор на такси, че даже много добър, но се отказах и от този занаят“.

Други ще продължават: те вече са основали Партията на светлото бъдеще. Пропе е станал член на Националния парламент, а Бьорн Бльондал, принцът на мрака, вече се движи сред политическите кръгове като риба във вода. „Голям кеф е когато си разбрал как можеш да променяш нещата и малко по малко започваш да ставаш добър в това. Политиката е занаят“. Бьондал води Партията на светлото бъдеще  при настоящите избори в Рейкявик. Той и Дагур Егертсон са канят да наследят Гнар. В продължение на известно време изглеждаше, че резултатите ще бъдат неясни, но в края на краищата социалдемократите спечелиха с ясно предимство. Без Гнар начело, Светлото бъдеще намали резултатите си наполовина и сега има около 15%. В момента Егертсон води четиристранна партийна коалиция, която включва Пиратската партия и Ляво-Зелените.

Голямата изненада при изборите беше обаче по-малката от двете консервативни партии, която през последната седмица от кампанията се обяви против планираното изграждане на нова джамия и в резултат спечели 10% от гласовете. Това е първият път, при който исландските избиратели възнаграждават ксенофобска реторика пред избирателните урни.

Въпреки това нещо в системата се промени. В градовете и градчетата около Рейкявик печелят консерваторите. Но в самата столица, където кметът е бил избиран от техните редици в продължение на десетилетия, в момента те нямат шансове.

По материали на В. Никонов

Превод: zenom.pro