От автора: Именно в моментите на нашето нищонеправене невроните са способни да пораждат най-дълбоките и творчески мисли.
Понякога, като се прибера след работа в дванадесет през нощта, аз искам да се повъргалям на дивана. Просто нищо да не правя. И всеки път питам жена си: – Може ли да си легна? – Разбира се, че може! Що за идиотски въпрос?! – отговаря тя. Но на мен не ми стига това разрешение. Самата мисъл за безделието ми се струва еретична. Че нали съм активен човек, който има сума ти проекти, много задачи, много планове. Имам ли право да си полегна? Ако не върша никаква работа, значи съм лентяй, а лентяят е лош човек. Не искам да съм лош…
Жена ми има висше психологическо образование и в един прекрасен миг тя няма да издържи и ще се развика: – Не само, че може, ти трябва да си полегнеш на дивана! Дарявам ти това право! И аз покорно лягам. Но всеки сантиметър на този диван ме изгаря от чувството на вина за безцелно похабеното време. След няколко минути лежане, аз скачам и започвам да преглеждам записките във Фейсбук, да чета новините в нета, или да върша други неща, лишени от всякакъв смисъл. Но мисля, че намерих начин как да се смиря с дивана. Сега имам книгата на Ендрю Смарт „За ползата от мързела. Инструкция за продуктивно нищонеправене”.
Вярвам, че, лежейки заедно с нея, мога да се избавя от чувството за вина за малкото минути безделие. Авторът директно ми подсказва: „Ако, обяснявайки мързела си, вие можете да блестнете с фразата „Аз позволявам моята мрежа на пасивния режим на работа на мозъка да се колебае, за да разбера как да живея по-нататък”, то хората ще ви оставят на мира. Този Ендрю Смарт посегна върху най-святото. Той поставя под съмнение необходимостта да се успява, да се свърши колкото може повече работа. Неговата книга е посветена на всички невротици на нашето време. На всички онези, които запълват живота си с бурна дейност и всяка минута престой я считат за престъпление.
Тя е посветена на всички нас. Ние се събуждаме и още неотлепили глава от възлавницата, преглеждане пощата си. Закусваме и отговаряме на писмата. Пътуваме в автобуса и редактираме текстове. Всичко около нас ни кара да работим колкото се може повече. Така са ни учили и родителите ни. Принуждаваха ни и учителите, готови да ни лепнат някоя двойка само защото сме гледали през прозореца, а не сме си записвали свойствата на мастните киселини. На това ни учат христианският морал и индустриалните ценности. И тук се притичват на помощ неврозите. Задачките ни осигуряват контакта с живота, а после заместват и самия живот. Когато си вечно зает, изчезва страшният въпрос за осмислеността на твоето съществуване.
Нашият живот е строго планиран: среща, лекция, съвещание, отчет, изпращане на писмо, провеждане на преговори, отново среща, отново съвещание… И когато някакво количество писма или отчети изведнъж не се побират в денонощието, ние отиваме на курс по тайм-мениджмънт или купуваме книга от рода на „Как да напъхаме хиляда задачи в рамките на двадесет и четири часа”. Харчим часове и денонощия за усвояването на методики за управление на времето. И отново нищо не успяваме. И отново десетте минути безделие се оценяват като най-страшния грях на фона, на който лъжесвидетелството и прелюбодейството се възприемат като невинна забава. Работата изпълва целия ни живот.
Благодарение на таблетите, лаптопите и смартфоните ние може да се трудим винаги и навсякъде. Дори заключени в тоалетната, ние можем да съставяме корпоративните отчети. А скоро и гаджетите няма да са ни нужни. Интерфейсът на бъдещето ще ни позволява да набираме текст или да редактираме таблици само със силата на мисълта. Тогава окончателно ще се лишим от повода да се чупим от работата. Безделието вече не е привилегията на висшата класа. Колкото по-важната е заеманата длъжност, толкова по-запълнен е графикът. Ние с отвращение гледаме на подчинения, който е рискувал да си позволи 5 минути нищоправене. „А, така-а-а… И как така не работим? Какво, да не би всичките задачки да са свършени?” – викаме ние, демонстрирайки висше ниво на корпоративната етика.
Само смъртта може да ни раздели с този куп задачи. Макар че подозирам, че скоро хората ще идват и на гробището да напомнят на покойниците за необходимостта да присъстват на някое съвещание, или да си предадат отчета. Ние работим, работим, работим… И още как, та нали това е символът на успешния, наситен живот. А после падаме изнемогнали и затапваме изморения, напълно безполезен мозък с дъвка от сериали, новини и глупави картинки в социалните мрежи. Нямаме никакво време за размишления. До нас е стигнала една история за знаменития физик Резерфорд. Една вечер ученият влиза в лабораторията си. Макар че вече било доста късно, той там заварва един от учениците си. – Какво правите в този късен час? – попитал Резефорд. – Работя, – отговорил юношата. – А какво правите през деня? – Разбире се, че работя, – отговаря учникът. – И на сутринта ли работите? – Да, професоре, и на сутринта работя, – потвърдил ученикът, разчитайки да го похвалят. Резерфорд помръчнял и раздразнено го попитал: – Извинявайте, ама през кое време мислите?!
Именно за това е и книгата на Ендрю Смарт. За това, че мозъкът има нужда от почивка, за да може истински да помисли. Още повече, че навън е лято и имаме всички възможности за това. След прочитането на книгата, спешно трябва да си вземете отпуска и да заминете нанякъде, където да може спокойно да почивате и мислите. А книжката на Андрю Смарт „случайно” да я забравите на масата на шефа си. Нека и той да я прочете.
„Безделието е едно на най-важните занятия в живота и се надявам да убедя в това своите читатели. Да, количеството на работните часове расте по целия свят, а във всяка книга по тайм-мениджмънта ни уверяват, че ние можем и трябва да успяваме повече. Но моето послание е точно обратното.
Ние трябва да вършим по-малко: тоест, трябва да мързелуваме. Данните на невронауките говорят за това, че мозъкът ни се нуждае от почивка и то незабавна”. „В живота на кроманьонеца е имало повече свободно време, отколкото труд. Тогава работата се е заключава в това да се ловува и да се събирателства. Смята се, че именно способността на кроманьонеца да безделничи е довела до творческия бум в човешката цивилизация. От биологична гледна точка нашият мозък практически е идентичен на мозъка на древния човек. Когато са удовлетворени базовите потребности – за храна, укритие, защита от бедствия и опасности – работата няма смисъл”. „Може да се проследят източниците на съвременната мания за работа и ефективност в заблудата на Лютер за това, че бедността произтича от леността, а не от сложни социоикономически обстоятелства. Мързелът е провъзгласен за едно зло. А ако Лютер е започнал да изучава социологията, нашата отпуска е могла да стане по-дълга от две седмици”. „Когато децата тръгват на училище, и дори по-рано, родителите запълват живота им с постоянни занимания: спортни и музикални школи, курс по китайски с потапяне в средата, летни лагери, доброволческа дейност, като приготвянето на безплатни обяди за бездомните, уроци по езда, театрални школи, математически и други научни кръжоци.
Някои родители все едно тайно се страхуват, че на децата ще им остане време да се мотат безцелно вкъщи и, собствено, да бъдат деца. Възрастните са принудени да работят все по-дълго – понякога, просто да запазят предишните си доходи. После затрупват децата си с нескончаеми занимални, заглаждайки по този начин вината си, че отсъстват от живота на чедата си”. „В будизма монасите се учат на умиротворение. Докато на западното общество му се внушава, че всеки миг трябва да бъде изпълнен с активност. Наистина в САЩ, например, да си максимално зает е едва ли не нравствен дълг.” „Само дето САЩ не са единствени на този свят: японците дори са измислили думата „кароши”, което означава „смърт от преумора на работа”. „Научното разбиране на мозъка е несъвместимо с лютеранската или християнската гледна точка върху човека, а също така и с нашата работна етика.
Нашата прехвалена работна етика, подобно на робството, е културна институция, която е възникнала от общоприетата, но грешна предства за човека”. „Увеличаването на работните часове е особено изумителен факт, който съвпада със скорошния взрив на темата за тайм-мениджмънта – книгите за това как „да направим всичко ей сега” и съответните тренинги. В онлайн магазина на Amazon преброих деветдесет и пет хиляди книги по тайм-мениджмънт. Трябва много добре да си оргазнираш времето, за да можеш всичките да ги прочетеш. Ако средно всяка книга има около двеста страници, това означава, че имаме деветнадесет милиона страници текст относно управлението на времето. За да ги прочетем, би ни било нужно да прочитаме три книги на ден в продължение на седемдесет и две години». «Станфордския професор по социология Клифърд Нес в знаменитата серия от експерименти се опитва да разбере, как на някои хора им се отдава да вършат няколко неща едновременно.
Професор Нес се възхищавал на колегите и приятелите си, които твърдяли, че могат да си говорят с трима човека, едновременно с това да отговарят на писма и да разглеждат сайтове. В едно изследване на участниците той бързо показвал на екрана два червени триъгълника, обградени от два, четири или шест сини правоъгълника. Сред изследваните имало два типа хора – онези, които били запалени по изпълняването на много задачи, и онези, които обичали да правят само по една задачка. След което им показвал подобна картина, на която положението на червените триъгълници било леко изменено. На хората било предложено да не обръщат внимание на сините фигури и да оценяват промяната в положението на червените. Нес открива, че лесно изпълявали задачата си онези, които не са се разпилявали. А резултатите на «многозадачниците» били ужасяващо ниски. Те се оказали неспособни да отхвърлят излишната информация, защото вниманието им е било претоварено от задачите, които не са им били поставяни.
Психиатърът Едвард Хелоуел нарекъл това състояние стабилен дефицит на вниманието и тази черта се появява при хората с хронична многозадачност. Освен това той предполага, че съвременната работна среда способства развитието на тази патология и хората, които обикновено са доста успешни, започват да изпитват трудности при изпълнение на задачите, като лесно се разсейват, средно на всеки 3 минути – за съобщения, писма, обаждания. Около 25-50% от работното ни време отива за това да се сетим: „Докъде бях стигнал?” Изследванията на Intel показват, че заради подобни прекъсвания, компанията губи ежегодно милиарди долари. Съвременните технологии буквално ни затъпяват”. „Мобилните устройства денонощно, седем дни в седмицата ни осигуряват уведомления за работата. Физически не са останали места, където да не можем да работим.
Разумът ни истински никога не си почива. Съвременният информационен работник е винаги на пост. Вманиячаването в работата ни е разновидност на външно наложен порядък, било то разписание, списък със задачи, работен процес, безсъдържателни проекти и техники за управляване на времето, или изискванията на поръчителя, който е искал да получи желаното още преди половин година. Трябва да се запитаме защо и за кого толкова работим?” „Спомнете си: в мозъка има сто милиарда неврони, съединени с двеста трилиона синапси. Дейността му се регулира от удивителен оркестър от електрически активности, синхронизиращи и десинхронизиращи отделните неврони и цели области на мозъка за създаването на сложна хармония, която ни позволява да сме хора”. „Нашият мозък има даже автопилот.
Той се включва, когато се потопим в състояние на покой, отслабвайки „ръчното управление” на живота ни. Той много добре знае къде искаме да отидем и какво да направим. Но единственият начин да разберем онова, което е известно на нашия автопилот, е да престанем да управляваме „самолета” и да позволим на програмата да ни води. Подобно на летците, които се изморяват да пилотират ръчно, ние всички имаме нужда да почиваме и да се доверим на автоматиката”. „Мислите, които ще ни дайдат на ум в периода на безделието, често се надигат от дълбините на неусъзнатото и не са винаги много приятни. Само че мозъкът не случайно ни привлича вниманието. Благодарение на бездействието, великите идеи, погребани в неусъзнатото, получават своя шанс да възникнат в съзнанието”. „Позволявайки на мозъка да почине, ние даваме възможност да задействаме механизмите на нелинейността и случайността, усилвайки неговата естествена склонност да обединява образите за възприятие и памет в нови представи.
Историите за писателите и художниците отекват на скорошни психологически изследвания: за да разкрие творческия си потенциал, на мозъка му е нужна нелинейна система, да си позволим дълги пълноценни периоди на мързел. Като минимум почивката е толкова важна за здравето на мозъка, както и насочената умствена дейност, а може би и по-важна”. „Нютон не се е ровил в бумагите и не си е дърпал косите от притеснение за крайния срок за предаване на проекта, опитвайки се да разбере защо предметите падат на земята, а не се въртят около Слънцето. И специалистът по продуктивност не е поглеждал през рамото му, за да провери ефективно ли работи той. За сметка на това ние пък можем да си въообразим как той си е почивал една топла лятна вечер в градината: тихо чуруликане на птици, шумоле на листата на дърветата, как той притваря очи, или разсеяно оглежда двора”. „Според легендата, именно излежавайки се в леглото и гледайки мухата на тавана, Декарт, който обикновено се събуждал рано, е измислил осите „X” и “Y”, които съставят системата за координатите и отравя живота на днешните ученици по целия свят, които по цели нощи зубрят свойства й. Великите научни открития и величайшите произведения на изкуството – на кратко, многото гениални идеи в историята, не винаги са резултат на ревностен упорен труд. Най-вероятно внезапните проблясъци на вдъхновение стигат до нас, според изящното изказване на Рилке, като „последните отзвуци на мощна вълна, която се заражда в нас по време на периода на леност”. Явно това има своето неврофизиологично обяснение”. „Мрежата на състоянието на покой”, или „мрежата на пасивния режим на работа на мозъка” е била открита от невролога Маркус Райхл от Университета на Вашингтон в Сент-Луиз през 2001 г. Тази мрежа се включва, когато ние бездействаме. Райхл забелязал, че, когато участниците в неговите експерименти лежали в томографа и изпълнявали сложни задачи за мислене, активността на някои участъци в мозъка намалявала.
Той се учудил, защото преди се е смятало, че при решението на такива задачи, активността на мозъка трябва да нараства относително спрямо други задачи или базовото ниво. И Райхл решава да изучи как се държи мозъкът между експерименталните задачи. Изследователят намерил особена мрежа, активността на която нараствала, когато хората се изключвали от външния свят. При изпълняването на някоя скучна задача по време на експеримента с фМРТ (функционално магнитно-резонансна томография), например при запомнянето на списък от думи, някои от зоните на мозъка ставали по-активни, а други – по-малко активни. Тук няма нищо необичайно, обаче ако човек просто си лежи в томографа със затворени очи или гледайки екрана, мозъчната му дейност не се намалява. Просто зоните на активност си сменят местата. Онази, която се потискала по време на задачите, се включвала по време на почивката. Това е мрежата на състоянието на покой. Оттогава са публикувани стотици статии, посветени на изследванията на мозъчната активност по време на почивка.
Откритието на мрежата на пасивния режим на работа на мозъка, което се е случило съвсем наскоро, предизвикало множество възсторжени отзиви, но и много спорове. Сравняват го с откриването на вездесъщата тъмна материя на Вселената. Става ни неуютно само от мисълта, че „тъмната страна на силата”, за която почти нищо не знаем, може в действителност да съществува. По същия начин е зловещо да осъзнаваме, че нашият мозък работи, докато ние просто седим и се взираме в празнината”. „Идеята за мрежата на състоянието на покой е трудно да се възприеме от много психолози и неврофизиолози, та нали фундаменталната установка на невропсихологията на мисленето е, че, ако не се стимулира мозъка от външни сигнали, в този случай всяка мозъчна активност е само един шум. Как може тогава да съществува устойчива мозъчна мрежа за безделието? Сега между психологията и невробиологията се води спор за значението на мрежата за пасивен режим на работа на мозъка. Много психолози смятат мозъка за преимуществено рефлектна структура, която само отговаря за текущите изисквания на средата. Затова някои учени са убедени, че оставането на мозъка в покой е безполезна загуба на време.
Има и още по-радикана позиция: мозъкът отговаря на външните събития от така нареченото базово ниво. С други думи, онова, което прави мозъкът ни, докато ние мързелуваме, не може да е интересно на науката: ако бездействаме, то и нашият мозък бездейства също. Има много причини защо тези възгледи все още е трудно да се опровергаят и една от най-важните – удобството от допускането, че всичко, което се случва извън щателно контролирания експеримент, е само шум, който учените могат благополучно да не забелязват. Другата причина е в това, че болшинството психолози и невробиолози се съпротивляват срещу идеята за работата на мозъка, която възниква извън научната сфера. А мрежата на пасивния режим на работа на мозъка идеално се вписва в така наречената теория на сложността. Но изглежда, че мозъкът съвсем не чака поредната стимулация.
По-скоро той постоянно и спонтанно остава активен. Той поддържа работоспособното си състояние, обяснява, отговаря, предсказва. Всъщност, за спонтанната вътрешна дейност мозъкът използва повече сили, отколкото за специфични задачи, такива като да умножим осем по седем или да запомним някоя клетка в електронната таблица”. „Мрежата на пасивния режим на работа на мозъка поразява със своята активност, когато ние мързелуваме. Какво означава това? От гледна точка на учения, който изпозлва фМРФ, това означава, че невроните на тази мрежа изстрелват потенциали на действие, когато хората лежат в скенера и нищо не правят. По време на витаенията в облаците активността във възлите на мрежата се синхронизира. Това означава, че всичките участъци на мрежата на пасивна работа на мозъка действат съгласувано”.
„Докато се излежавате в леглото, позволявайки на мислите ви свободно да бродят, или както биха се изразили неврофизиолозите – при вас се наблюдават мисли, независими от външни стимули (Stimulus Independent Thoughts), вашият мозък става по-организиран, отколкото когато се опитвате да се концентрирате върху някаква задача, например на цветното кодиране на календарът на Outlook. Тоест, когато се изключите от външния свят, информацията започва да се предава по възлите от мрежата на пасивния режим на работа на мозъка.
„Единствният начин за достигане на оптималното ниво на работа на мрежата е да намерите мека възглавничка, да заемете удобна поза и да забравите за целенасочената дейност. Когато се наслаждавате на произведенията на изкуството, слушайки любима музика или когато рисувате за себе си, може да облекчите този процес. За съжаление в Америка мързелът се порицава и всички знаят как обкръжението би възприело подобна постъпка. Трябва да се научим да приемаме, защитаваме и изискваме правото си на леност, като необходимо условие за благоприятен начин на живот и здраво общество и да признаем, че зашеметяващите просветления, коието спохождат онези, които имат особено развит пасивен режим на работа на мозъка, не е изключение от правилото, а норма”. „Идеята на самоорганизацията си противоречи на механическото разбиране на причинността.
Здравият смисъл ни казва: редът е привнесен отвън от някаква разумна сила, но не може да възникне спонтанно. Но това не е така. Без значение каква е системата – отделен човек, цяло общество или климат – за да е стабилна е необходимо тя да остава в определени рамки. Затова леността е така необходима на хората: тя позволява да се връщаме към така наречената стабилна динамика. Общуването на милиардите отделни неврони, обединени от трилиони връзки, ни дава възможността за безкрайно творчество. Затова и колонията от мравки е къде-къде по-изобретателна и адаптивна, в сравнение с отделната буболечка”. „В черепната кутия на човека живеят около 100 милиарда неврони, всеки от които отделя стотици потенциали на действие в секунда – мозъкът е пълен с шум. Но лош ли е този шум?
Възможно е спонтанната, вътрешна активност на мрежата на пасивния режим на работа на мозъка да ни осигурява необходимия фон за обработване на информацията. Неправилното функциониране на тази мрежа ни дава прекалено много или прекалено малко шум. Шумът действително помага на невроните да разпознават слабите сигнали на средата или другите неврони”. „Искам да предложа нещо радикално: тъй като нашата социална система се основава върху убедеността на болшинството във фундаменталната необходимост от работа, рязкото увеличаване на мързела, абсентизма, леността и отрицанието на трудолюбието могат да се окажат най-ефективният начин за позитивните социални и политически промени. Разбира се, че е важно хората да могат да си позволят достойно жилище, храна, медицинска помощ за себе си и семейството си.
Само дето по-голямата част от работните места съществуват само, за да може една тясна група от хора да забогатяват, увеличавайки своите относителни привилегии. Болшинството от хората няма възможността осъзнато да избират вида и степента на заетост, а постъпвайки на работа, са принудени да се подчиняват на диктата на индустрията на тайм-мениджмънта, относно онова кои свои навици да прилагат. Разковничето е в това как да създадем истинско посттрудово общество, което истински да освободи човешкия дух. Макар че пътят към него е неочевиден, вярвам, че отговорите се роят в милиардите празни умове и на най-великия от нас още му предстои да осъзнае, че наистина имаме нужда да поспрем. Нужна ни е почивка и безценната възможност да не правим абсолютно нищо”.
ПРОЧЕТЕТЕ ОЩЕ по темата: „МОЗЪКЪТ ТРЯБВА ДА Е ИЗМОРЕН“
От книгата „За ползата от мързела“ на американския неврофизиолог Андрю Смарт
THE ART & SCIENCE OF DOING NOTHING|ANDREW SMART
Превод: zenom.pro
