Нека да преминем към качествената страна на четенето. Преди всичко възникват следните въпроси:
1. Кога мога да кажа, че наистина знам и разбирам нещо? Какво всъщност може да ме убеди в това?
2. Кое от прочетеното или изучаваното трябва да овладея за да стана наистина образован човек?
Само когато успея да приложа някакво едно знание в живота си, в работата си, когато разбирам приложението му в широкия смисъл на думата, само тогава мога да кажа за себе си, че наистина притежавам това знание. Човек, който отлично е научил, например, теориите на Маркс или Дарвин, но не е способен да види тези факти в живота, включително и в дребните неща, които потвърждават тези теории, – всъщност не трябва да се счита за образован, дори в тази определена област. В този случай, той е една ходеща библиотека или един бележник, – въпреки че съдържа много информация, тя е откъсната от приложение заради неразбирането ѝ.
Как да четем така, че да запаметим възможно най-много?
В паметта ни винаги ще остане само онова, което самите ние сме преосмислили и преживели по време на четенето на книгата и по повод четенето ѝ. Плъзгането на очите по буквите, думите и страниците не е четене. Виждането и запомнянето – също още не е четене. Текстът трябва да се преживява – трябва да се чувства, чуждите думи да се обличат в плът и кръв, така че да стават като живи. При четенето на книга забелязваме не толкова думите, колкото значението им: размишлявайки в какъв смисъл са казани, какво точно означават, какво те имат предвид, към кое точно се отнасят, т.е. с какво трябва да бъдат свързани в нашия ум.
Първото нещо е разбирането на смисъла на думите, написани в книгата.
Второто нещо е да си припомним онова, което съответства на тези думи или което не им съответства в заобикалящия ни живот, – иначе казано, да си припомним фактите, които са съгласни или не са съгласни с онези в четената книга.
Третото нещо е да си представим, да си въобразим тези факти, т.е. мислено да ги видим, и то възможно най-ясно, отчетливо, сякаш се случват пред нас и ни завладяват, изцяло засягат ума ни, чувствата и волята ни, пробуждайки стремежът към тях или от тях. Това означава преживяване на онова, което четем.
Четвъртото нещо е да се прави оценка на това, което четем.
Петото нещо е не само да се прави оценка на четеното, но и да се преработи собственото ни поведение, собствения ни живот съобразно новите ни, добре обмислени и преживени мисли, съобразно новото ни разбиране за живота. […]
За укрепването и задълбочаването на получените знания е много полезно и дори е необходимо, това ново знание да се разказва, да се предава на други хора – на онези, които все още не го притежават. Разказвайки на другите, проверяваме и себе си: онова, което не е съвсем ясно, също ще бъде преразказвано мъгляво. Предизвиканите възражения, опровержения и недоверие от страна на слушащите, ще покажат на разказвача, къде е необходимо да допълни пропуските си и да усъвършенства знанията си. Наученото трябва да се предава на другите при всяка възможност. […]
Някои плахи хора не се захващат с тази задача поради неумението си да говорят. Но това също се учи: не всеки е предопределен да стане блестящ оратор, но всеки може да се научи да говори свързано, разбираемо и ясно. За тази цел е необходима практиката да се излагат знанията, които имаме. Начинът е да го правим не само пред отделен малък кръг от хора, но и пред голяма аудитория. Подобно говорене ни учи не само да донасяме информацията, но и да мислим, и то да мислим бързо, да отгатваме желанията на слушащите и да се съобразяваме с тях.
От всичко казано естествено произтича един такъв план за четене на белетристика:
1. Белетристиката се чете във връзка с биографиите на авторите, критиката, историята на литературата, историята на обществения строй и научно-философската и литературно-обществената мисъл.
2. В основата на избора на белетристиката се поставя не само тяхното непосредствено житейско, но и историческо значение.
3. За тази цел преди всичко се набелязват най-изтъкнатите автори както на родната, така и от световната литература.
4. От броя произведения на всеки избран автор да се набележат най-изтъкнатите и значимите.
5. Четенето да се води от най-близките до по-далечните, т.е. от родните към преводните, от най-новите към по-старите.
6. След това следва да се чете биографията на автора.
7. След прочитане на всички набелязани произведения на даден автор и неговата биография се прочитат няколко критични статии, посветени на автора и произведенията му.
8. След като се запознаем с цял ред изтъкнати автори, с техните произведения и биографии, преминаваме към четене на историята на литературата на това време, чиито представители са били въпросните автори.
9. За по-нататъшна оценка на самата история на литературата на дадения период се четат книгите за историята на обществения живот и неговия строй през този период.
По този начин, задълбочавайки четене си, читателят повече или по-малко незабелязано преминава от четене на белетристика към четене на научни книги.
[…] към всяко художествено произведение могат да бъдат отправени следните въпроси:
1. Какви образи ни дава то? (От областта на природата, човешките преживявания и т.н.).
2. Как ги дава? Езикът, неговата хармоничност, звучност, яркост, колоритност, грубост, баналност. Сравнения, олицетворения, метафори, символи, фрази, изрази. Тяхната шаблонност или оригиналност, целесъобразност или неуместност. Стилът и неговата простота, искреност, абстрактност или конкретност, определеност, яснота, сила, мелодичност (ритмичност). Изяществото на езика. (В какво именно се проявява това.) Всичко това трябва да се разгледа или, по-точно казано, да се разглежда, четейки всяко произведение. Една добра христоматия и теория на литературата могат да служат като много полезни помагала в такава самообразователна работа.
3. Какви именно емоции, чувства, настроения и стремежи се старае да възбуди и възбужда у дадения читател? (Тяхната особеност и характер, например тъжни, унили, весели, бодри и т.н.).
4. Какви идеи прокарва? (Тяхното съдържание, яснота, оригиналност и т.н. Съответствие на формата и съдържанието. Сюжетът и неговото развитие.)
5. Как, с какви свои качества ги събужда? (Това се постига отчасти със сюжета, отчасти с детайлите, стила, езика и т.н.).
6. Как и накъде даденото произведение увлича читателя, възвисява ли духа му или (и така се случва) го принизява? Как влияе даденото произведение върху дадения читател в дадения момент, в дадената обстановка? Както литературата на художествените произведения, така и литературата като цяло, така и изкуството и науката, по същество, все пак не са нищо повече от оръдия. А кой, как, с каква цел и за кого или против кого използва тези оръдия – това е въпрос на морал, въпрос на съзнание и съвест, а също и в много голяма степен – въпрос на социален строй и история.
На всички горепоставени въпроси различните читатели, в повечето случаи, ще дадат в по-голяма или по-малка степен различни отговори. На това ще кажем: задавайте въпроси и давайте отговори. Сами питайте и сами отговаряйте. Търсенето и формирането на тези отговори – това е същността на самообразованието… Разбира се, същността не е във въпросите, които поставяме тук. Въпросите могат да бъдат задавани по хиляди различни начини. Цялата същност се състои в умението да се задават въпроси със собствени сили. Въпросите, които поставяме преследват именно тази цел: не да ни дават нещо, а по възможност да ни научат сами да търсим.
От книгата „Как да се самообразоваме“ на Н. Рубакин (1862 – 1946) – библиограф, книговед, популяризатор на науката и писател.
