Хората, подобно на животните, болезнено реагират на незавършените задачи и са готови да направят големи жертви само и само да се отърват от тях.
Да предположим, че вечерта очакваме гости. Вече сме оправили къщата, приготвили храната, планирали развлеченията, купили сме напитките. Всичко е готово, но гостите ще дойдат чак след час. На пръв поглед това е отлична възможност да свършим нещо друго, но по парадоксален начин това време повечето от нас не го чувстват като свободно.
Главите ни вече са заети, отдадени сме на събирането, макар да има цял час преди началото му. Този един час е резервиран от съзнанието ни и ние не можем да се възползваме от него, за да се посветим на друга задача. Вместо това, интензивно се занимаваме с чакането гостите ни да дойдат. Някои хора в такава ситуация не могат дори да отворят и книга, а постоянно гледат часовника със силното желание най-накрая събитието да се случи. Това е една от най-простите демонстрации на фиксацията от книгата „Mental Traps” на André Kukla.
Когато става дума за обучение или работа, залозите растат, тъй като при подготовката за изпити или планирането на работните задачи един час е огромно количество време. Една малка среща, определена за средата на деня, за някои хора може да похаби един цял ден, тъй като нито преди нея, нито след нея, те са в състояние да пристъпят към сериозни задачи. Преди срещата ще правят така, че да си запълнят времето, защото фактът, че тя приближава ги притеснява (ефектът на фиксацията), а след срещата вече е късно да се концентрират върху нещо полезно, защото полезните и важни неща изискват поне няколко часа – поне така твърди неикономичното мислене. В резултат денят е загубен, макар и без никакво логическо обяснение.
Онези, които рядко заминават в отпуск или командировка, започват да се готвят няколко дни предварително и да отлагат всичките си задачи за по-късен период, след като се върнат, тъй като вече са „заети” и са почти заминали. Други съставят дълги списъци със задачи, надявайки се, че това ще ги дисциплинира, но реалността показва, че вълнението им от незавършените проекти се акумулира до такава степен, че безпокойството и оказания натиск ги превръщат в невротици.
Всичките поразителни реакции възникват поради особеностите на възприятията ни към незавършените задачи.
Историята на въпроса
Човекът не е единственото същество, което се държи нелогично, когато се сблъска с незавършена задача. При животните съществува така наречената изместена активност. Изследванията показват, че в онези случаи, когато животното не може да подхване или завърши започнато действие, или у него възниква конфликт на мотивациите (например, две хиенови кучета се сблъскват на границата на териториите си и не знаят какво да направят – да нападнат или да избягат), животните започват да правят безсмислени заместващи действия, които абсолютно не подхождат на създалата се ситуация – например, те се въртят, мият се, рият земята и така нататък. Хиеновите кучета в един такъв случай ще започнат да тичат и да копаят дупки.
При човека конфликтите между няколко важни задачи или страха от вземането на решение предизвикват познатата на всички ни прокрастинация, тоест отлагането на задачите за по-късно и/или замяната им с усърдното изпълнение на нещо друго като писането на текстове, преглеждането на социалните мрежи, готвене на кекс или тренировка с масивни тежести.
А неадекватното поведение при невъзможност да завършим започнатото се нарича ефект на фиксацията. Когато планирате среща, вие си я отбелязвате като задача, която изисква своето завършване, все едно я „започвате”, но при това нямате възможност незабавно да приключите с нея, което предизвиква безпокойство. Фактически вие нищо не правите, но чакането сериозно ви изморява. Особено силно напрежение се проявява ако изпълнението на задачата е много разтегнато във времето. Например, лекувате си зъбите, имате набелязани няколко посещения при стоматолога, или работите върху задачи, чието завършване не зависи само от вас, но и от много други (много хора могат да чакат по половин ден, без да са способни да пристъпят към други задължения).
Поведението на човек, който се сблъсква с незавършените проекти е изучавано от Курт Левин заедно с екипа му М. Овсянкина, Б. Зейгарник, В. Малер и други. В хода на експеримент те открили, че човек има големи проблеми с незавършените задачи, даже с абсолютно безсмислените такива. Между другото, много ръководители на проекти се стремят да завършат дори и най-безнадеждния и губещ проект, вместо да го зарежат по средата – именно защото незавършената задача създава вътрешна неудовлетвореност.
В хода на един от експериментите екипът на Левин давал скучни и безполезни задачи на възрастни хора – да съберат фигурка от разрязани части. Когато изпитваният стигал до средата на задачата, екипът го прекъсвал и човекът бил помолен да започне втора задача, която не е била свързана с първата. При това наполовина събраната фигура била покривана с вестник. Оказало се, че след приключване с втората задача, 86 % от участниците искали да се върнат към първата и да си я довършат, а при отказ сърцебиенето им се покачвало, като се появявали и други психофизиологични ефекти.
Изследователите сменили задачите, но резултатът бил същият и Курт Левин бил крайно учуден от получените данни. „Защо един възрастен човек, пристъпил към изпълняването на глупава работа, като събирането на фигурки, иска да се върне към нея? Няма нито интерес, нито очаква поощрение?”, се питал той. В края на краищата Левин направил извода, че у хората възниква потребност да завършат всяка една, дори абсолютно безсмислена задача. Така че многобройните пословици и народни мъдрости за това, че започнатото трябва да бъде завършено, не е прост призив за добродетелите на труда, но и следствие на нашите безполезни отношения с незавършените проекти.
Отгоре на всичко Б. Зейгарник открила това, което сега наричаме „ефекта на Зейгарник”. Нейните опити показали, че човек много по-добре запомня недовършените задачи, отколкото довършените. Приключвайки с дадена задача, ние бързо губим интерес към нея, докато незавършените остават в паметта ни задълго. Ние не само страдаме от незавършените проекти, но и не сме способни да ги премахнем от мислите си. Това обяснява, например, защо хората дочитат лошите книги, макар че процесът не им носи никакво удоволствие. Може да счупите системата, като престанете да го правите. В книгата си „Намерение, воля и потребност” Левин дава такъв пример: „Някой си човек бил потънал в четенето на глупав вестникарски роман, но не успял да го прочете до край. Този роман може да го преследва с години”.
Какво да направим?
Още Курт Левин заедно с В. Малер и други изследователи се е опитвал да разбере как може да преборим безпокойството и страданията от незавършените проекти. В книгата си той включва главата „Заместващо изпълнение”, където описва, че напрежението от незавършения проект може да бъде избегнато ако се заемем с друго, но сходно по смисъл занимание. Например, той забелязал, че прекъснатата рисувателна дейност или разказване на история престава да притеснява човек ако той започне да рисува нещо друго или да разказва историята по друг начин. Освен това отличен ефект имало „сурогатното изпълнение”, когато човек предавал задачата на друг (и в главата му се появява човката „направено е”), или дори имитира приключване на проекта. Например, набелязали сте покупка, но вместо да купите желаното, стигате до магазина, слагате човка в списъка си и по този начин заглушавате вътрешния глас, който ви опъва нервите. Най-интересното е, че дори простото наблюдение на човек, който върши сходна задача или нейното завършване, също дават това чувство на отпускане.За съвременния човек е много важно да разбере, че ще му се наложи да участва в много незавършени проекти и че това е нормално. Нещо повече, някои задачи в края на краищата е нормално да останат незавършени, защото вече не са актуални или не са се оправдали. Много хора, например, абсолютно напразно изпитват чувство на вина или неудобство, спомняйки си, как са започнали да свирят на кавал или да изучават изкуството на Ренесанса, а след това са зарязали тази инициатива. Ако хобито не е оправдало вашите очаквания, въобще не е задължително да се изтезавате само и само „да завършите започнатото”.
Подчертаването с червен молив на точките от плана ни създава вътрешна паника, макар че не ускорява изпълнението на задачите (освен може би на един начален етап, след който следва нервен срив или прокрастинация). Това особено важи за онези, които са се заели със задача, разтегната във времето – изучаването на нов език, нова професионална реализация, създаването на собствени игри, комикси, курсове, воденето на сериозни мащабни проекти.
В този случай ще се наложи дълго време да живеете под сянката на незавършения проект. Намирайки се в задънена улица и ужасени от недовършеното, човек, дори лежейки на дивана, „се намира в процес”, не си почива, не е в състояние да предприеме нещо полезно и едновременно много се напряга. Тук би помогнало ясното определяне на промеждутъчните етапи, достигането на които ще донесе облекчение и чувство за някакъв прогрес.
Важното е да осъзнаем, че множеството важни задачи могат да бъдат изпълнени, ако подходим към тях с 20-30-минутни времеви отрязъци, докато не си освободим по-дълъг времеви слот. Да имате два часа, в които никой няма да ви безпокои, си е невероятен разкош. Ако правите нещо по половин час на ден, към края на седмицата ще съберете огромно количество време. Напълно вероятно е, че възползвайки се от такива „времеви стърготини”, ще свършите много работа, докато чакате гостите, съвещанието или проверката на курсовата ви работа.
Заради ефекта на фиксацията, ние не се възползваме от възможността да правим нещо друго („ох не мога, защото сега уча английски/посрещам гости/готвя се за съвещание, но щом завърша…”), а пък страдаме от недостиг на време. За съжаление, няма да можем напълно да се отървем от вътрешното напрежение, но можем да си облекчим ситуацията, ако осъзнато превключим върху сходни по направление проекти и да се захващаме с тях щом се озовем в процес на безполезно очакване.
Ж. Пояркова, писател
Превод: zenom.pro
