Психолозите отдавна знаят, че ние често надценяваме възможностите на мисленето си. Уверено отговаряме на въпроси без да знаем отговорите и не обръщаме внимание на онази информация, която би ни подсказала вярното решение.
Опитайте се да решите следващата задача. Пробвайте да не гледате отговора по-долу и се съсредоточете върху условията:
Джак гледа Анна, а Анна гледа Джордж. Джак е женен, а Джордж – не. Въпросът е: дали женен човек гледа неженен човек?
Вариантите за отговор са: 1) Да; 2) Не; 3) Не е възможно да се определи.
Този пример често се среща в текстове, където се говори за рационалност и свидетелства за това, че повечето от хората сме когнитивни скъперници. На пръв поглед самата задача не е сложна, но 80% от хората дават неправилен отговор. Ние не знаем дали Анна има брак. Следователно, не можем да отговорим на въпроса – именно така разсъждават онези, които избират третия вариант.Този отговор, макар и разумен, не е верен. Ние се отказваме да дадем отговор, защото той не се подразбира от условието на задачата. Работата е там, че болшинството от нас просто се отказват да обмислят и другите възможни варианти.
Примерът, измислен от Витгенщайн, демонстрира, че ние сме способни да възприемаме само един аспект от ситуацията: патицата или заека, но не и двете едновременно.
Макар че нищо не знаем за Анна, ние все пак можем да правим предположения. Ако тя има брак, то първият вариант ще е верен (омъжената Анна гледа неженения Джордж). Обаче, ако тя няма брак, то отново първият вариант е верен (жененият Джак гледа неомъжената Анна).
Следователно, при всякакви условия е верен първият вариант на отговора. Интелектуалната скромност се оказва интелектуално скъперничество – ние избираме най-простото решение, защото автоматически се стремим към икономия на интелектуалните ресурси.
Феноменът „когнитивен скъперник” (англ. cognitive miser) е добре изучен в когнитивната и поведенческа психология. За първи път понятието е използвано от американските психолози Сюзън Фиск и Шели Тайлър в книгата им „Социалното поведение”. Така те описват стратегията на познанието и поведението, която се състои в свеждането на новото знание до вече наличното.
По-късно подобни грешки са се разглеждали като дефект в обработката на достъпната информация или грешка на евристиката. Един от изследователите на евристиките е Даниел Канеман, който по-късно получава Нобелова награда за ред свои открития. Една от най-разпространените евристики е тази на разпознаването (recognition heuristic).
Ако питате човек кой от два града е по-голям, той ще избере онзи, който му е известен, стига да знае, че това е голям град. Ако знае, че става дума за малък град, то ще избере непознатия.
Когато взимаме решения, ние се уповаваме на онази информация, която вече имаме. В болшинството случаи това работи добре. Но често тази стратегия ни пречи да вземем предвид допълнителните сведения, предоставени от ситуацията. Това води до грешки, които се случват повсеместно и последствията им могат да бъдат къде-къде по-сериозни, отколкото нараненото самолюбие и неправилният отговор в задачата за условно женените и неженените хора.
Загърбването на зададената схема на мислене – това е, което не му достига на когнитивния скъперник.
Когнитивният скъперник се стреми да отдели колкото се може по-малко време и енергия за размисъл. Обикновено той е готов да разглежда ситуацията от различни гледни точки. Да поясним: когнитивният скъперник това не е условна фигура, не е отделен тип на характера и не е специфичен начин на мислене. Това е характеристика, която до някаква степен е присъща на всеки един от нас. Да ни се свидят интелектуалните ресурси е стратегия, която е заложена в нас от еволюцията. Индивидуалните различия тук не са от голямо значение.
Психолозите обикновено различават два типа мислене: бързо и бавно. Първото действа автоматично, не изисква голям разход на енергия и се включва мигновено. Бавното мислене се задейства, когато решаваме определени задачи и проблеми, изисква концентрация на вниманието и отнема много сили.
В задачата за Анна, Джордж и Джак бързите и емоционални реакции, които се отнасят към първия тип, няма да са ни от полза. Но и бавното мислене, както вече видяхме, може да ни подведе. Затова в рамките на „бавния” тип мислене ще ни е полезно да разграничим неговите алгоритмични и рефлективни нива.
Алгоритмичното мислене, както следва от името му, действа по предварително известни алгоритми – това е своеобразно заместване с готови формули, което лесно може да се научи. То също ни помага да разделяме всяка задача на няколко елемента и последователно да преминаваме от една нейна част към друга.
Рефлексивното мислене изисква още по-големи енергийни ресурси, тъй като помага не само за решаването на задачата, но и за осмислянето й от различни страни – да я повъртим в ръцете си и да се вгледаме как е устроена. Рефлексивното мислене поставя под въпрос онези условия, които ни се дават като подразбиращи се от само себе си. В ежедневието си рядко го правим.
Често ни се отдава да намерим успешното решение на някакъв проблем, но невинаги ни се получава по нов начин да определим същия този проблем.
За да разберете по-добре за какво става дума, помислете над още една задача (тя се основава върху изследванията на професора по медицина Питър Убел): 200 деца са разделени на две групи – А и Б, и са в очакване на операция за трансплантация на черен дроб. Имате само 100 органа за трансплантация. Как ще ги разпределите?
Може да дадете 50 органа в първата група, а останалите 50 – в другата и това ще е напълно справедливо. Ами ако разделянето на групи се осъществява в съответствие с прогнозите на заболяването?
Да кажем, че в първата група влизат 100 деца с 80-процентна вероятност да оздравеят, а във втората тази вероятност е само 20%. В експеримента на Убел и при тези условия над една трета от участниците биха разпределили органите поравно между групите, мотивирайки се, че „трябва да се даде надежда дори на този, който почти няма шанс”. Ако децата не бяха разделени на групи, участниците спокойно биха разпределили органите в съответствие с вероятността за оцеляване. Щом е премахната думата „група”, формулировката на задачата се изменя и веднага нейното решение претърпява принципни промени.
Да се определи ситуацията, означава да се определи и възможният спектър на нейните решения.
Когато децата са разделени на групи, участниците в експеримента започват да действат нерационално, ръководейки се само от абстрактните понятия за справедливост. Грешката възниква именно заради когнитивното скъперничество: ако разгледаме по-обстойно условието на задачата, става ясно, че разпределението 50/50 не е оправдано от никакви разумни доводи.
Но когнитивният скъперник не се замисля за условията. Той действа, като може да е много изобретателен в условията, които му поставя ситуацията. Няма нищо страшно в това, когато става дума за мисловни експерименти. Но сега си представете, че и в медицинската практика ще се действа по същия начин (подобни случаи повсеместно имат място, макар и не толкова явно).
Когнитивните скъперници позволяват на структурата на окръжаващия ги свят да управлява мислите им. Те са съгласни с всеки един начин на представяне на проблема и изхождат от зададената точка без да се замислят за това, че ако въпросът бъде зададен по друг начин, те биха стигнали до други изводи.
Кейт Станови в книгата си „Рационално мислене” убедително показва, че между интелекта и рационалността няма много общи неща. Хора с кандидатска степен и IQ над 120 могат да бъдат когнитивни скъперници подобно на най-последните двойкари.
Доброто усвояване на алгоритмите за решаване на задачите не означава овладяване на рационалното. Нужно е умение да се поставят под съмнение зададените условия, в противен случай те ще ни управляват, а не ние тях. От когнитивното скъперничество е напълно възможен преходът към щедрост. Само че проявата й невинаги е възможна: дори и на най-критичния критик може да не му стигнат силите. Рефлексивното мислене изисква енергия и повишено внимание, но това също се учи, стига да имаме желание.
О. Бочарников
превод: zenom.pro
