Животът е болка: по какво човешкият мозък прилича на мозъка на гущера и за какво са ни „хормоните на стреса”

green lizard1Мозъкът ни е способен да интерпретира най-малкия неуспех или едно дребно разочарование като заплаха за живота ни. За да не се налага да повтаряме опита на веднъж изпитаната болка, организмът ни изработва специален хормон – кортизол, който в различни количества предизвиква в нас чувство на страх, тревога или дори стрес.

«ХОРМОНИТЕ НА СТРЕСА» — ЕСТЕСТВЕНАТА СИГНАЛНА СИСТЕМА

Когато виждате гущерче, припичащо се на слънце, навярно си мислите: „Ето го, безграничното щастие”. В действителност обаче вие виждате как гущерът се опитва да се спаси от гибел. Студенокръвните влечуги могат да загинат от хипотермия, ако не излизат редовно на слънце. Само дето, докато се затоплят, те могат да станат нечия плячка. Затова влечугите по много пъти на ден се местят – от излагането на топлината на слънчевите лъчи, което заплашва живота им, на сянка и обратно. В буквалния смисъл те действат така, за да избягат от гнетящото чувство на дискомфорт.

Гущерът излиза на слънце тогава, когато падналата му телесна температура повишава нивата на кортизол в организма му. Намирайки се на слънце в постоянна опасност, той внимателно сканира обкръжаващата го среда за евентуална поява на хищник и стремглаво побягва при най-малкия намек за опасност. Какво му е хубавото? Той оцелява, защото мозъкът му се е научил да разпознава заплахите, застрашаващи живота му.

Нашият мозъчен ствол и малкият ни мозък удивително приличат на мозъка на влечугите. Природата приспособява старите структури, а не създава нови. До ден днешен онази част от главния ни мозък, която се нарича „мозъкът на влечугите”, контролира процесите на обмяната на веществата и реакцията за потенциална заплаха. Бозайниците, над „мозъка на влечугите”, имат още един слой мозъчно вещество, което прави възможно общуването им един с друг, а при хората се появява и кората на главния мозък, която позволява анализирането на събитията от миналото, настоящето и бъдещето. „Мозъкът на влечугите” се разполага на мястото, където се пресичат пътищата на взаимодействие на висшите отдели на човешкия мозък и тялото на човек, затова някои ситуации буквално ни карат да изтръпнем от предчувствие за опасност.

КАК РАБОТИ КОРТИЗОЛЪТ

Кортизолът е система за нотификация на организма при изключителни ситуации. Кортикоидните хормони сработват при влечугите, земноводните и дори червеите в случай на идентифициране на опасност за живота. Тези хормони предизвикват чувство, което ние хората определяме като „болка”. Ние задължително обръщаме внимание на болката. Тя е неприятна и ни кара да се опитваме всячески да я спрем. Мозъкът се стреми да избегне рецидивите на болка, трупа опит за това как би могъл да я изключи. Когато забелязвате признаци, напомнящи за вече изпитаната болка, в кръвта се отделя кортизол, който ни помага да действаме по такъв начин, че да я избегнем. Големият мозък може да генерира множество асоциации, тоест да разпознава множество възможни източници на въпросната болка.

Когато нивото на кортизола в организма ни достига значими промени, ние изпитваме онова, което наричаме „страх”. Ако кортизолът се произвежда в средни количества, то ние изпитваме състояние на „тревога” или „стрес”. Тези негативни емоции ни предупреждават, че ако не предприемем екстрени действия, то има вероятност да изпитаме болка. Нашият „мозък на влечугите” не може да ни каже защо е произвел кортизола. Просто по невронните пътища е минал електрически импулс. Но щом започнем да го разбираме, ще можем по-лесно да отличаваме вътрешните тревоги от външните заплахи.

Изглежда, че ако светът е по-просто устроен, необходимостта от кортизол би отпаднала от само себе си. Само че мозъкът разглежда всеки неуспех или разочарование като заплаха и това всъщност е ценно. Мозъкът ни предупреждава, че трябва да избягваме бъдещи неуспехи и разочарования. Например, ако вървите вече много километри в търсене на вода и усилията ви остават безрезултатни, то растящото чувство на дискомфорт ще ви накара да се откажете да се движите по явно неправилния път. Не е възможно постоянно правилно да предугаждаме развитието на събитията, затова кортизолът винаги ще се старае да го прави вместо нас. Разбирането на механизма на действието на кортизола би ни помогнало да живеем в по-голяма хармония с околния свят.

КОРТИЗОЛЪТ НАСТРОЙВА МОЗЪКА НИ ДА ФИКСИРА ВСИЧКО ОНОВА, КОЕТО ПРЕДШЕСТВА БОЛКАТА

Подсъзнателните импулси, които получаваме буквално няколко секунди преди появата на болката са много важни от гледна точка на перспективата за оцеляване. Те ни позволяват да идентифицираме бедата, която всеки момент ще се случи. Мозъкът натрупва такава информация без някакви осъзнати усилия или намерения, защото на подсъзнателните импулси в мозъка са нужни само няколко мига. Тази „буферна памет” позволява на невронните вериги, отговарящи за болката, моментално да оценят събитието, което предшества възникването й. Невронните връзки дават на живите същества възможността да намират потенциалните заплахи без да прибягват до рационалния анализ.

Понякога мозъкът подсъзнателно съединява това, което се е случва миг преди възникването на болката, със самата болка. Например, в психиатрията е известен случай, когато младо момиче бива обхванато от панически ужас при първите звуци на нечий смях. Младата жена преди време тежко катастрофира, при което загиват няколко нейни приятели. След излизането й от кома, тя не си спомня нищо за случилото се, но не може да се справи с пристъпите на страх, когато чува смях. Психотерапевтът й помага да си спомни, че в момента на катастрофата тя се е шегувала и всички в колата са изпаднали в бурен смях. Нейният „мозък на влечугите” свързва звуците на смеха и последвалата силна болка. Естествено, че рационалният й ум, съсредоточен в кората на главния мозък, разбира, че смехът не е предизвикал произшествието. Но силната болка създава мощни кортизолови невронни пътища още преди кората на главния мозък да успее да се намеси и да „филтрира” събралата се информация. Щом момичето чува смях, нейните кортизолови невронни връзки рязко се активират, карайки я да предприеме нещо, за да предотврати възникването на силната болка. Но тя не знае какво да направи. Ето откъде се е появил този неин силен пристъп на ужас.

Подсъзнателното чувство за опасност активно помага на живите организми да оцеляват. Представете си гущер, който е сграбчен от орел. Впиващите се нокти на орела в тялото на гущера ще го накарат да синтезира кортизол, който ще попадне във всички свободни неврони. Това се случва буквално за милисекунди преди гущерът да усети болката, тъй като електрическите импулси продължават само няколко мига. Миризмата на орела и сянката, падаща от крилата му, вече винаги ще се свързват с механизма на отделяне на кортизол в кръвта на гущера. И ако по щастлива случайност той се освободи, в неговата памет ще остане новият мощен кортизолов невронен път. Така тези невронни връзки ще позволят на влечугото следващия път да избегне смъртта, дори то да не знае какво представлява самият орел.

ЗАПАЗВАНЕТО В ПАМЕТТА НА ЧУВСТВОТО ОТ БОЛКАТА ИМА ДЪЛБОК СМИСЪЛ

Болката е предупредителен сигнал за нашия мозък. Когато тя е силна, мозъкът създава силни невронни връзки, които предизвикват у нас фобии и посттравматичен стрес. По-малката болка формира по-малки сигнални връзки, които дори можем и да не забележим. Ние оставаме с тревожното чувство, което понякога не можем да обясним. Дори си мислим, че е по-добре ако имаме възможност да изтрием онези невронни връзки, които ни носят несъстоялите се предзнаменования. Но задачата по оцеляването не ни позволява да го направим. Представете си, че вашият далечен прародител вижда, че някой умира, след като е ял отровни боровинки. Нивата на кортизол в кръвта му рязко ще се повишат и той ще запомни тези плодове за цял живот. След години, бидейки дори много гладен, той ще може да устои на съблазънта да изяде тези отровни плодове. Нашият далечен прародител е оцеляля, защото е запазил през целия си живот онзи кортизолов невронен път, който го е спасил от гибел.

ОЦЕЛЯВАНЕТО ДНЕС И ПРЕЗ ЕПОХАТА НА НАШИТЕ ДАЛЕЧНИ ПРЕДЦИ

Кортизолът или „хормонът на стреса” създава предпазни невронни пътища, чийто смисъл невинаги разбираме. Ние осъзнаваме, че няма да умрем ако не получим дългоочакваното повишение в службата или ако някой ни бутне на игровата площадка. Осъзнаваме, че няма да загинем заради дългата опашка в магазина или от това, че ще ни напишат фиш за неправилно паркиране. Но нашите невромедиатори са еволюирали така, че при всеки неуспех ще предизвикват в нас чувство на заплаха за живота ни.

За възникването на подобни чувства ние често обвиняваме съвременния начин на живот, макар че нашите предци са се сблъсквали с много по-сериозни заплахи. В далечното минало човек е страдал от огромно количество паразити, които присъствали в жилището му, храната, напитките. Кожата на предците ни е страдала от незарастващи рани. Потомството им е измирало. Съседите им са ги нападали, разграбвали са поселенията, жените и дъщерите им били изнасилвани. Не са били свободни в избора си на брачен партньор. В онези далечни времена кортизолът постоянно им сигнализирал, че трябва „нещо да се направи”, но те не били в състояние да спрат неговите приливи.

Хормоните на стреса създават у нас представата, че съвременният живот е по-лош от този на предците ни. Когато изпитвате стрес преди изпит или затова, че сте дебели, кортизолът създава у вас предчувствие за неминуема гибел. Когато мислим за онези заплахи, с които са се сблъсквали предците ни, никакъв кортизол не се отделя в кръвта ни и ние не изпитваме чувство за обреченост. Това се случва, защото стресовите невронни връзки се създават само въз основата на непосредствения, а не на реалния опит на предците ни, който в нас отсъства.

Някои от нас обичат постоянно да твърдят, че животът е ужасен, но те просто искат да засилят чувството за опасност, за да получат подкрепа за делата си. Не им се вярва, че чувството за дискомфорт може да възниква от малките вълнения. Продължават да търсят свидетелства за това, че в света съществуват и по-големи заплахи, и някои други с удоволствие им предоставят такива доказателства. Ако гледат новините по телевизията или слушат речите на политиците, то неизбежно ще почувстват, че светът се движи към неминуема катастрофа. Все пак светът устоява, но те не успяват да изпитат радост от този факт, защото вниманието им вече е превключило към новите доказателства за предстоящи катаклизми. Това предизвиква още по-негативни емоции, но те не изключват телевизора, за да не останат насаме със страха, че нещо ги заплашва.

РАЗЛИКИТЕ МЕЖДУ ПОКОЛЕНИЯТА

Ние обичаме само повърхностно да си представяме заплахите, с които са се сблъсквали предците ни. Можем да си представим как нашият прапрапрадядо героично изяжда опасните боровинки и разбивайки старите догми, доказва на всички, че плодовете не са отровни. Животът щеше да е много по-прост ако старите истини бяха лъжовни, а съветите на приятелите – винаги правилни. Само дето, за съжаление, светът е устроен много по-сложно и онези предшественици, които са игнорирали предупреждението за отровните плодове, най-вероятно са умрели без да предадат гените си на потомството.

Съвременните хора са унаследили гените от онези, които предимно са се осланяли на натрупания жизнен опит. Ние се учим да се доверяваме на личния си опит без да се страхуваме от онези заплахи, които са плашили далечните ни предци. Всяко ново поколение се учи да разпознава опасностите на база собствените си кортизолови невронни пътища. Разбира се, ние унаследяваме паметта за опасностите от старшото поколение. Но всяка човешка генерация, като правило, се отнася снизходително към тревогите на предишните поколения и формира своите собствени страхове.

Разбрах го от собствен опит. Един път майка ми ми каза, че не е спала цяла нощ заради това, че забравила купеното мляко на тезгяха в магазина и се опасявала, че то ще вкисне до сутринта. Аз само се изхилих. Но след смъртта й разбрах, че като дете това е могло да й струва много – тя е отговаряла в семейството както за нейната прехрана, така и за прехраната на трите й сестри и подобна ситуация ги е заплашвала с глад. Реалната тревога е създала невронна връзка в мозъка й и тази тревога е останала с нея завинаги.

Колко хубаво би било ако го бях разбрала още докато тя беше жива. Сега мога да се радвам, че в мозъка ми такива връзки се формират само въз основа на моя собствен опит. Тревогите на майка ми са станали част от моя жизнен опит благодарение на съществуващите огледални неврони. Благодарение на нейните тревоги, аз избягвах да консумирам отровни плодове или да играя на пътното платно. Аз формирах моя собствен детектор за опасностите, а той на свой ред има своите си особености.

ЕКСТРАПОЛИРАНЕ НА МИНАЛ ОПИТ В НАСТОЯЩЕТО

Човешкият мозък е свикнал да обобщава миналия опит. Вярно е, че парен каша духа, но би ни било много по-трудно, ако не се бяхме учили от грешките и болката. Медузата не е способна към обобщения, затова ако се изгори на едното си пипало върху печката, тя спокойно ще я докосне отново с другото си пипало. Нашият мозък е главният диспечер, който свързва миналата болка с потенциалното бъдеще. Ние очакваме опасностите с такова нетърпение, че се панираме при статистическите разчети, че на всеки един човек от 10 милиона може да му прилошее след двадесет години. Чувстваме се затрашени от това, че шефът ни е повдигнал веждите си с един милиметър. Не е лесно с подобно старание да очакваме бъдещите опасности.

От книгата на Loretta Graziano Breuning „Habits of a Happy Brain”

превод: zenom.pro