Научни изследвания доказват, че на хората понякога им е сложно да се съпротивляват на изкушенията заради генетичните си особености. За това пише Ирина Якутенко в книгата си „Воля и самоконтрол: Как гените и мозъкът ни пречат да се борим със съблазните”.
Защо емоциите са започнали да работят против нас, как да се откажем от минутните удоволствия заради глобалните цели и какво се случва с мозъка ни щом се колебаем дали да гледаме поредната серия на новия сериал или все пак да легнем да спим.
Емоциите са помогнали на предците ни да вземат решения в условията на недостиг на информация.
Емоциите са древна придобивка. Именно те са помогнали на древните ни предци, които все още не са имали сложни системи за анализ, да вземат решения в условия, когато информацията е липсвала катастрофално. Ако сте малка маймунка, най-главната задача в живота ви е да успеете да пораснете и да оставите потомство още преди първият срещнат тигър ви сметне за отлична следобедна закуска. Всичките ваши решения трябва да се взимат бързо, защото нямате възможност да съберете съвещание и да направите брейнсторминг на тема „Струва ли си да изядем всичките плодове от храста или част от тях да си оставим за утре?”. Вярно е, че в случая нямате нужда и от ничия помощ: щом забележите апетитните плодчета, всички въпроси отпадат – късате и лакомо лапате. Емоциите безгрешно подсказват на животните какво да направят много преди тяхното бавно мислене да ги доведе до същото заключение.
Емоционалната система за бърза реакция ни е помагала милиони години да оцелеем, защото от гледна точка на биологическата целесъобразност тя работи правилно. Храната е нещо добро, следователно се поглъща, при това колкото по-сладка и мазна е, толкова по-добре. Сексът е нещо много добро, затова трябва да го практикуваме по-често и с колкото се може повече на брой партньори (особено ако сте самец). Тигърът е нещо лошо, трябва да бягаме от него, при това много бързо, без да мислим дали той би могъл да стане добър делови партньор при други обстоятелства. Почивката в моменти, в които никой не те гони, е нещо прекрасно, така че щом имаш възможност да помързелуваш, постъпвай точно така. Всичко е логично и еднозначно.
Супермаркетите, фастфудът, наркотиците, продажната любов и компютърните игри са скорошни изобретения и емоционалната ни система още не се е научила правилно да им реагира. Има вероятност след няколко милиона години нашите потомки да развият способността да изпитват моментално отвращение при вида на рафтове, натъпкани с вафли или да бягат щом видят отворена страница на някоя социална мрежа, но на този етап мозъкът по подразбиране счита за благо онова, което ние обикновено наричаме съблазън. И тези заложени настройки ни пречат да проявим силата на волята си.
За щастие, напредналите бозайници, сред които е и човекът, са се сдобили с така наречената нова кора – „интелектуалната”, съставна част от великия ни мозък. Благодарение на нея, ние мислим, говорим, възприемаме се като личности, творим, анализираме, смятаме, планираме и изобретяваме. И някъде там, в дълбините на мозъка, на пресечката на новите и старите му области, е скрита способността ни да държим юздите на поривите си (с периодичен успех), подчинявайки древните си прости желания на сложните съвременни цели.
Емоциите се пораждат във вътрешността на структурата, наречена „лимбична система”
В чудесния филм на Кристофър Нолан „Inception” героите се движат по лимбата на жертвата си – във филма това понятие означава най-дълбокото ниво на съня, „чисто подсъзнание”. С помощта на филма на Нолан, този непривичен термин вече широко се използва и от хора далечни на невронауката. В реалния мозък лимбата има наистина важно значение – макар че няма никакво отношение към Нолановото „чисто подсъзнание”. В превод от латински limbus е граница, край на нещо, а в случая на мозъка е точно границата между новата кора и по-древните мозъчни структури (ако говорим по-точно – между новата кора и мозъчния ствол). Формата й наподобява пръстен с израстъци и в учебниците по анатомия се упоменава като лимбична система.
Именно тук „седят” емоциите ни – от гняв и ярост до радост и блаженство. Плъхове-майки, които имали намерено увредена лимбична система, напълно загубвали интерес към малките си, спирали да ги хранят, въпреки отчаяното писукане на бебетата и въобще се държали така сякаш малките са неживи същества.
Още по-впечатляващ ефект има не разрушаването на лимбичната система, а нейната хиперстимулация. През 1954 година американските физиолози Джеймс Олдс и Питър Милнър решават да разберат какво ще се случи ако възбудят определени зони от мозъка на плъхове с електрически ток. Наслагват множество електроди върху главите им и щом плъховете стигали до определено място в клетката, ги включвали.
През онези години фината анатомия на мозъка не е достатъчно изучена и изследователите без да разберат, попадат с електродите в „десетката” на лимбичната система – знаменития център на удоволствието. За тяхно учудване, след няколко токови удара, плъховете вместо да избягват злощастния ъгъл на клетката, започват упорито да искат да стигнат дотам. Експериментаторите се досещат, че стимулацията на въпросната зона носи удоволствие на животните и съединяват електродите с лост, който позволява на плъховете сами да включват тока. Осъзнавайки възможностите на новия експериментаторски механизъм, животните спират да ядат и да пият и денонощия наред натискат ръчката. Рекордьорите го правят по 700 пъти в час!
Емоциите мигновено променят физическото ни състояние
Опитите на Олдс и Милнър прекрасно демонстрират, че емоциите могат до неузнаваемост да променят поведението ни. Нещо повече, лимбичната система пряко регулира физическото ни състояние: сигналите й (при посредничеството на хипоталамуса) включват цял комплекс реакции, които действат отпускащо, или напротив, въвеждат тялото в състояние на бойна готовност – на „бой или бягство”. В отпуснато състояние организмът е готов за всевъзможни радости: той увеличава слюноотделянето, усилва перисталтиката на червата и секрецията на стомашните сокове, за да можем вкусно да похапнем, понижава кръвното налягане и намалява вентилацията на белите дробове, за да можем да си починем, стимулира ерекцията, за да може с чувство да правим секс.
В състояние на тревога функциите, които не са свързани с бой или бягство, безжалостно се потискат, като всички ресурси на организма се предоставят на мускулите, белия дроб и кръвоносната система. Специална роля при активацията на състоянието „бой или бягство” има и бадемовидното тяло – амигдалата, малка зона вътре в слепоочния дял (т.е. лявата и дясната половина на мозъка имат собствена амигдала). Амигдалата може да получава и анализира информацията от органите за чувствата още преди кората на големите полукълба да „разбере” за какво става дума. Или по-просто казано, още преди да осъзнаете, че от храстите ви напада тигърът, вие вече бягате в противоположна посока, учудвайки се на себе си, че можете толкова бързо да се придвижвате.
За да задействате всички тези сложни реакции за отпускане или ободряване на организма, хипоталамусът дава указания на различните дялове на нервната система, които непосредствено контролират работата на вътрешните органи. Делът, отговорен за релаксацията и възстановяването на силите, се нарича парасимпатикова нервна система, а делът, който контролира състоянието на „бой или бягство” – симпатикова. Дори от това крайно опростено описание се вижда до каква степен лимбичната система може да промени работата на организма и доколко привържениците на превъзходството на „чистия разум” над низшите емоции недооценяват влиянието й.
Как да контролираме желанието си да не си поръчваме пица за вечеря, ако вече чувстваме отделянето на слюнка в устата, стомахът звучно къркори, а по тялото усещаме топли вълни? Разумът, разбира се, ни предупреждава, че кантарът скоро ще покаже нещо неприятно, но първо на първо, съветите му обикновено закъсняват, а второ, неговото влияние не може да се конкурира.
Лимбичната система е могъща и изискваща: нейните заповеди буквално ги чувстваме физически, защото целта им, малко или много, е да спасим живота си и да предадем гените си на следващите поколения. Ние сме програмирани автоматически да реагираме на най-важните стимули за оцеляване и отмяната на тази програма е невъзможна.
Лимбичната система неразривно е свързана с нашата способност за самоконтрол, и макар да ни се струва, че вследствие на еволюционните причини именно тя ни пречи да сме волеви и твърди в намеренията си, в действителност това е свръхмощна машина, която прекрасно може да се използва за укрепване на силата на волята. За да разберем как можем да направим това, нека първо да си изясним как напредналата ни нова мозъчна кора се опитва да сдържа нашите непрестанни пориви.
Ние сме нашата нова мозъчна кора
От еволюционна гледна точка новата мозъчна кора или неокортексът е съвсем прясна придобивка. С това допълнителното „одеяло” от няколко слоя неврони, които покриват „стария” мозък, са се сдобили бозайниците преди около 280 милиона години, а вероятно и по-късно. Първите бозайници имали нова кора, която била мъничък израстък на по-старите области на мозъка: площта й била 1-5 кв.см и не давала глобални преимущества. При човека неокортексът се разраства до внушителните 800 кв.см и заема 80% от цялото сиво вещество. Така че Homo sapiens е предимно неговият неокортекс: именно тази част на мозъка отговаря за съзнанието, мисленето и прочее, което ни отличава от другите животни. Учените разделят неокортекса на множество части, ориентирайки се по структурата им и „прикрепените” задачи. Макар че специализацията на всяка част може до определена степен да се „мести”, пределът на подобните вариации не е особено широк.
Предният цингуларен кортекс спомага за премахването на противоречията между текущите действия и глобалните цели
Става дума за главната област, без която е невъзможно контролирането на поривите ни – предния цингуларен кортекс (ПЦК). Той се отнася към така наречената система за поощрение (т.е. подкрепяне на правилните постъпки от гледна точка на оцеляването) и осигурява емоционалната окраска на поведението ни. Благодарение на тази зона, ние по принцип разбираме, че за някои неща би следвало да се сдържаме. Когато човек се сблъсква с конфликтна ситуация, на екраните на МРТ-скенерите ПЦК свети с ярка светлина.
ПЦК се включва и когато мозъкът има нужда да преодолее някакво противоречие – например, между истинските мисли и социални норми. Типичен случай – сблъскването с расови стереотипи. ПЦК е телохранителят, който бдително проследява възникващите конфликти.
Изследванията показват, че ПЦК автоматически се „включва”, когато възникват някакви противоречия (например, когато човек, който спира пушенето, иска да запали цигара), но степента на активацията й при различните хора не е еднаква. Казано по друг начин, поради „конструкционните” особености на мозъка, някои щастливци по-добре отсичат конфликтите между моментните и глобалните цели, отколкото онези, на които по-малко им е провървяло с ПЦК, като в този процес съзнанието не участва. Мозъкът разсъждава: щом няма конфликт, значи, няма повод да се потискат каквито и да било пориви и позволява на лимбичната система да вземе още един бонбон или да нарече някой съгражданин с по- мургава кожа с лоша дума.
Tази порочна схема работи дори в случаите, когато на съзнателно ниво човек смята, че захарта е изключително вредна и е сигурен, че расовите предразсъдъци нямат място в цивилизования свят.
ПЦК може да се тренира да извършва задачата си по-добре
Що за новост е това: излиза, че онези, на които не им е провървяло с правилното устройство на ПЦК, редовно ще стават жертви на своите страсти, дори да не искат това. Не всичко е толкова зле: някои опити показват, че силната вътрешна мотивация да не се поддаваме на машинациите на лимбичната система, позволява по-доброто контролиране на лошите пориви. Ако регулярно убеждаваме себе си, че излишните килограми са много опасни за здравето ни или си напомняме, че цивилизованият човек е срамно да смята различните хора за непълноценни, рано или късно усилията ще дадат плод и ще се научим да проследяваме и пресичаме автоматичните реакции. Важно е, че тази тренировка ще ни научи именно да виждаме конфликтите, но няма да помогне да спрем неправилното действие, ако то вече е в ход. За това отговарят други системи.
Тренирането на ПЦК може да стане, като се използва само вътрешната мотивация. Слушайки външните призиви, е възможно да можете да се сдържите в конкретна ситуация, но останали без „надзирател”, веднага ще се върнете към предишните навици. Именно по тази причина толкова много хора във фитнес клубовете се упражняват с треньора си, но за самостоятелна работа не са способни, дори и да са усвоили техниката.
Способността за самоконтрол зависи от това доколко добре мозъкът умее да спира вече започнатите действия
Дори „правилно” устроеният ПЦК невинаги може да се опази от вредните действия в бъдеще. Често мозъкът отлично отчита, че четвъртата чашка е напълно излишна, а шефът не бива да бъде назоваван „кретен” дори във Facebook, но вече не може да спре започнатото действие.
За да не направим нещо предварително намислено, ни трябват доста мозъчни усилия. Опцията мозъкът ни да може да сложи вето върху вече приети решения е една от основите на самоконтрола. Дълго време обаче учените не са знаели кои именно структури се включват, за да ни накарат да се откажем от вече избраните действия, като например все пак да не ядем петата мекица (така и така вече съм изял четири).
Учените от Института по изучаване на мозъка в Лайпциг и Института по когнитивни невронауки в Лондон предлагат на доброволци във всеки един момент да спрат движението на стрелката по циферблат с помощта на копче. При това понякога участниците в последния момент са молени да се откажат от желанието си. Условието се оказва толкова трудно, че четирима доброволци веднага заявяват, че няма да участват в експеримента. Останалите мъжествено потискат намеренията, които току що сами са породили.
Почти всички доброволци след опита започват да се оплакват, че отказът им да натиснат копчето, им се отдава трудно, предизвиква досада и раздразнение. От гледна точка на изследователите, страданията на изпитваните се оправдават. Доброволците са изследвани в МРТ-скенер, така че учените разбират коя част от мозъка отговаря за способността да се каже „не” на неправилните действия, дори ако преди това вътрешно са били съгласни да го направят.
До определен момент мозъкът на всички участници работи еднакво: в него се активират първичната сензорно-моторна кора, малкият мозък и други области, свързани с реализацията на движението. Заедно с това активно работят допълнителната моторна кора и пред допълнителната моторна кора, които са необходими, за да се извършат преднамерените действия. Тези зони-плановици инициират всички наши действия и създават крачка по крачка схемата, по която ще бъде изпълнено замисленото. С други думи, благодарение на тях, нашето намерение да направим нещо, например да прелистим страницата на книга, се реализира в конкретни действия (да вдигнем ръка, да отделим една страничка и да я обърнем отдясно наляво). Ако стимулираме с електрически импулси зоните, отговорни за движението, то човек ще изпита силно желание да мръдне тази или онази част от тялото си, макар че разумна причина за това няма.
Но когато някои доброволци мислено се отказвали да натиснат копчето, на мониторите на МРТ-скенера „светвала” зоната, която по никакъв начин не се повлиявала при тези, които спокойно спирали стрелката. Това се оказало дорзалната част на фронтмедиалната кора (дФМК), средната област на префронталната кора – много важен дял на мозъка, който отговаря за висшите когнитивни функции.
Анатомически дФМК се намира пред зоната, която отговаря за преднамерените действия. Колкото по-близо до челото е тази или онази част на префронталната кора, толкова “по-главна” е тя. Предните участъци са началниците, които се съвещават и планират онова, което организацията иска да бъде свършено, а задните са подчинените, които отговарят за самото действие. И подобно на един офис, босовете могат да влияят на решенията на изпълнителите или дори да ги отменят.
Дорзалната част на фронтмедиалната кора (дФМК) играе ролята на полицая, който забранява да се извърши намисленото
Група неврофизиолози от Белгия, Германия и Великобритания прави още един опит, който доказва, че именно дорзалната част на фронтмедиалната кора (дФМК) заповядва отмяната на вече приетото решение. Доброволци с помощта на мишка трябвало да управляват бяло топче. В някакъв момент то започвало да се търкаля и в края на краищата падало и се чупило, ако изпитваният не спирал движението, натискайки копчето. Когато топчето се чупило, се чувал силен шум на чупещо се стъкло – според експериментаторите неприятните асоциации би трябвало да засилят желанието топчето да бъде спряно. Освен това, доброволците предварително имали възможност да направят серия опити със зелено топче, което винаги трябвало да спрат. Ако изпитваните не успявали да спрат зеленото топче, били лишавани частично от наградата, обещана от експериментатора, включително „имали удоволствието” да чуят противен звук на счупено.
Всичките мъчения били замислени с идеята доброволците много силно да искат да забавят и бялото топче. Обаче само в половината от случаите участниците били молени да спрат топчето. Това приближавало условията до тези в реалния живот, в който обикновено ни се налага да потискаме много желания или привични условия. И както в опитите със стрелката, когато изпитваните били готови да спрат топчето, се спирали, в мозъка им се активирала дФМК. Учените нарекли тази област на мозъка зона на наложено вето. Засега остава неясно как тази зона ни кара да се откажем от вече набелязаното действие.
От данните, получени с помощта на различни техники за визуализация на мозъка, можем да заключим, че дФМК пряко влияе на моторната кора и пред допълнителната моторна кора, с която тя е свързана чрез множество физически връзки. Тази зона действа като полицай, който строго забранява на нарушителите да се държат неподобаващо, например да посягат към джойстика. От друга страна, дФМК е свързана с лежащите по-горе зони на „началниците”, които анализират далечните последствия на всяко действие и формират глобалните цели. „Полицаят” прави сверка с директивите на „боса” и решава дали моментният порив да бъде спрян или не. При това тази зона отговаря именно за вътрешния подтик да се спре започнатото действие: от гледна точка на механиката на работата на мозъка, то кардинално се отличава от подчиняването на външни заповеди.
В края на краищата, последните изследвания сочат, че зоната на наложеното вето управлява не само двигателните реакции, но и забавя импулсивните желания като цяло. Недостатъчната активност на дФМК се свързва с прекалената любов към цигарите, емоционалната несдържаност и игровата зависимост. Експериментите показват, че при различните хора вътрешната „полиция” работи с различна степен на добросъвестност.
Като в случая на работата на предния цингуларен кортекс (ПЦК) и расовите стереотипи, колкото по-силно се активира дФМК при екстрена отмяна на първоначалната заповед, толкова по-вероятно е човек да смогне да прекрати онова, което вече е възнамерявал да направи.
Нарушенията в работата на дФМК (нещо като лош контакт с подчинените и началническите зони на мозъка) са важни, но не са единствена причина за импулсивността и въобще за проблема със самоконтрола. Импулсивността може да се раздели на няколко съставни части и има основания да предположим, че за изражението на някои от тях могат да отговарят специфични невронни механизми.
Тоест, различните аспекти на импулсивното поведение са свързани с различни нарушения в работата на мозъка. В главата на един човек могат да се съчетаят едновременно няколко такива нарушения – в този случай той ще „хлътва” по няколко или дори по всички критерии за импулсивност.
А сега да преминем към следващата важна зона на мозъка, чиято работа влияе на способността ни да отхвърлим съблазънта, която ни дава мигновено приятно чувство, но намалява шансовете ни да постигнем глобални цели, които ни обещават голямо удоволствие, макар и отложено във времето.
Отказът да изпълним възнамеряваното приятно действие, предизвиква физически осезаемо неприятно чувство
В реалния живот решенията на хората, облечени с власт, често се повлияват от още някого, да кажем астролог, съпруга или личен асистент. В мозъка също има област, от която зависи доколко уверено „полицаят” и другите „началнически” зони на мозъка ще налагат вето, а човекът на свой ред ще се откаже от предложения бонбон или нескромното предложение.
Когато доброволците, лежащи в МРТ-скенера, решават да спрат стрелката, освен дФМК, на монитора ярко светвала още една област: островният дял. Именно на тази зона дължим онова чувство на досада, което изпитваме, щом отхвърлим вече взетото решение да изпием още една чашка или да минем следващото ниво на компютърната игра. И колкото по-активна е тази област, толкова ни е по-сложно да се откажем от вече избрания път – просто защото, като се отказваме да изпълним собственото си намерение, изпитваме много по-силни мъки, отколкото хората с по-малко „старателни” островни дялове.
Така че типичното оправдание на шишковците, които с години не могат да отслабнат – „Не си представяш какви страдания ми струва да се откажа от шоколада!” – от гледна точка на физиологията е абсолютно правдиво. За много от тях наистина е проблем да се сдържат – струва си да си спомните за този факт, когато смятате да ободрите неуспешно отслабващия със забележка от типа: „Не си измисляй, погледни – на мен нищо не ми струва да не ям този „Сникерс””. Онези, които са равнодушни към сладкото, няма да разберат какво чувстват пълните хора – просто защото онези нямат нужните „болтове” в главата. Не съм срещала подобни изследвания, но мога да предположа, че на вечно провалящите се алкохолици и пушачи, които безуспешно спират с порока си по 10 пъти в годината; геймърите, прекарващи денонощия наред пред компютъра и други „слабаци”, островният им дял е прекалено активен. Очевидно е, че нередностите с тази зона на мозъка не са единствената причина за проблемите със самоконтрола, но все пак си е доста голям принос към неспособността им да се борят със съблазънта.
В миналото активният островен дял ни е пазил от неприятния и потенциално опасен смъртоносен опит
Тук е сложно да не се разсърдим на природата – че за какво, по дяволите, е снабдила някои от нас с такъв глупав хиперчувствителен островен дял?! Подкованите в биологията читатели ще попитат и как еволюцията ни е оставила такава вредна черта.
Неспособността на мозъка да налага вето върху неверните (макар и приятни) решения, очевидно е намалила шансовете за оцеляване на притежателите на подобен мозък. Лесно можем да си представим как увлечен от сладките плодове, един представител на Homo sapiens не забелязва, че вече се е стъмнило и скоро ще стане чудесно пиршество с боровинков сос за някой тигър. Или съседът по пещера ще го фрасне по главата с нещо тежко, само защото не е могъл да се сдържи и е прегърнал грешната жена.
Не бързайте да отидете на неврохирург, за да ви изрежат прекалено активната част на мозъка. Островният дял изпълнява и множество други функции, в това число разпознава най-важните миризми – т.е. отвратителните. Ако един Homo sapiens, не е способен да отличи отвратително смърдящата храна от прясната, надали ще доживее до възрастта, когато вече може да закача приятелката на съседа. И технически – на ниво мозък – чувството, което изпитваме при отказа си да изпълним намисленото действие, е горе-долу същото, каквото и при опита да помиришем съдържимото на кофата с помия.
Така че от гледна точка на физиологията, поощрението на желанията ни може да се разглежда като естествено желание да се опазим от крайно неприятни усещания.
Нещо повече, през 2003 година в лабораторията на Джакомо Ризолати, откривателя на знаменитите огледални неврони, благодарение на които ние разбираме какво чувстват другите, бе показано, че именно активността на островния дял ни позволява буквално да почувстваме отвращението, когато наблюдаваме човек, който помирисва нещо неприятно.
Мисля, че способността ни да разберем по изражението на лицето на онзи от пещерата, че е изял някаква гадост и не си струва да я опитваме, е спасила не един живот. Така че можем да смятаме, че свръхактивният островен дял не е недостатък, а по-скоро преимущество. И именно по тази причина днес толкова много хора не могат да се откажат от замисленото, макар и да знаят, че последствията не си струват.
Островният дял знае за състоянието на организма повече, отколкото съзнанието и доколкото може, се опитва да го поправи
През последните години се появяват все повече данни за това, че островният дял влияе на нашите решения не само през омерзението, но и по много по-сложен начин. Тази зона лежи далеч от основните допаминови пътища, затова изследователите, които се занимават със самоконтрола и зависимостта, дълго време са я игнорирали. През 2007 година обаче, в престижното списание Science бе публикувана статия, чиито автори показват, че след травма на островния дял (например в резултат на инсулт), пушачите се отказват от многогодишния си навик за един ден. По-късно същите резултати са потвърдени и в други лаборатории.
Връзката на островния дял с нарушенията на самоконтрола се обяснява чрез емоциите. Изследователите, които изучават какво се случва в мозъка, когато човек изпитва тези или онези чувства, показват, че активацията на различните области при тъгуващите и радващите се хора забележимо се различават. Островният дял заедно с други зони се включва и изключва, макар и по съвсем различен, но определен начин. Всичките зони пряко или косвено получават сигнали от вътрешните органи, затова учените заключават, че тези зони, и на първо място островният дял, отговарят за презентация на съзнанието на вътрешното състояние на организма.
Въз основа на тази информация организмът решава дали да не поправи това състояние, например с помощта на цигарка или чашка. Така съзнанието получава само част от тези сведения, затова човек не свързва определената емоция с вътрешното си състояние, а предполага, че тя е възникнала спонтанно. Ако тази хипотеза е вярна, то именно особеностите на устройството и работата на островния дял и прилежащите зони са отговорни за това какви емоции изпитваме. Следователно са отговорни и за нашите пориви да направим неполезното, впрочем както и полезното.
Когато се сблъсквате със съблазънта, различните зони, отговорни за емоциите, започват напрегната борба помежду си
Какво се случва в главата ви, щом се колебаете дали да гледате последната серия на новия любим сериал или все пак да си легнете. Амигдалата заедно с ventral striatum – важна част от системата на поощрение на мозъка ни, виждайки, че серията свършва, започват да изискват “Още!”. „Планировчиците” – пред допълнителната моторна кора и моторната кора – послушно се активират и след секунда пръстите ни насочват курсора на мишката в нужната папка. Предната поясна кора (ППК – „телохранителят”) разпознава конфликта между мигновения порив (да гледам сериала) и глобалните жизнени цели (на работа искам да работя, а не да ми се спи), бие тревога и изпраща донос до „началството”, в това число и дФМК – „полицая”. Получавайки информацията от ППК, той се сверява с глобалните жизнени цели, които са формирани от висшестоящите участъци на префронталната кора.
Уверил се, че сериалът заплашва реализацията им, „полицаят” пуска заповед да се спре това безобразие и да не се натиска копчето Play. При това амигдалата и ventral striatum като капризни деца си искат своето и така крещят, че заглушават предупрежденията на „телохранителя” и заповедите на „полицая”. Освен това дФМК и нейните „шефове” се сражават с островния дял, големият чистофайник, който не иска да отменя намисленото, а може би и самият той също иска да гледа сериала, за да успокои мозъка след скандала с началството – защото островният дял, главният пазител на информацията за вътрешното състояние, със сигурност знае, че организмът се чувства дискомфортно.
Строежът на тези и някои други области на мозъка до голяма степен определят доколко човек ще се справя със задачата си да отлага минутните радости заради голямото удоволствие на глобалната цел. Хората при които ППК, дФМК и островният дял са скроени по-удачно за нуждите на съвременния свят с неговите многобройни съблазни, по-лесно се сдържат и екстрено прекъсват замисленото, ако все пак не са успели да овладеят порива си.
Параметрите на тези зони са предопределени в мозъка ни от самото начало и промяната в техния режим на работа по принцип е възможна, но в много малка степен, подобно на промените, които можем да направим в остаряла видеокарта.
Излиза, че ако на човек не му е провървяло и той се роди с „хилава” ППК или дФМК, то не му остава нищо друго освен да се смири със слабоволието си и да се отдаде на разрушителни пориви?
Абсолютно не: макар тези компоненти да не подлежат на поправка, в мозъка има къде-къде по-важен регулатор на поведението и той може напълно да компенсира конструкторските недостатъци в другите области. Този регулатор е префронталната кора. Именно тя позволява, въпреки всички съблазни, да избираме действията, които в този момент не са много привлекателни и които ни позволяват реализация на дългосрочните планове и да сме доволни от правилните си избори.
