За Сократ прочетеният текст представлявал не повече от обикновена съвкупност от думи, в които символът и неговото значение съвпадали с поразителна точност. Интерпретациите, екзегезите, речниците, коментарите, асоциациите, опроверженияте, символическите и алегоричните значения – всичко това не било присъщо на текста, а било въвеждано в него от самия читател. Текстът, подобно на нарисувана картина, просто заявявал: „Луната над Атина”; и само благодарение на читателя се появявали плоският кръг с цвят на слонова кост, на далечното тъмно небе и над древните руини, по които някога се разхождал самия Сократ.
Около 1250 година, в предговора към „Бестиарий на любовта“, канцлерът на катедралния събор в Амиен Ришар дьо Фурнивал спори с позицията на Сократ и твърди, че тъй като всички хора по природа жадуват знания, а животът им е твърде кратък, те трябва да разчитат на знанията, натрупани от другите. Именно с тази цел Господ ни е дарил паметта, до която достигаме чрез зрението и слуха. След това дьо Фурнивал подробно разглежда идеята на Сократ. Пътят към зрението, казва той, минава през живописта; пътят към слуха – през словото. И великото достойнство на тези пътища не е в самото съществуване на текста или изображението, които не се развиват и не се променят, а във възпроизвеждането на други епохи и други светове, запечатани в текстовете и картините в настоящето.
„Защото когато някой вижда изображение на Троянската война или на друго историческо събитие, – твърди дьо Фурнивал, – той вижда делата на славни мъже, отдавна минали в историята, сякаш те се случват в настоящето; същото се отнася и за словото; защото когато някой слуша четене на роман, той си представя описаните събития, сякаш те се случват точно пред него…
Изпращам ви това послание както по пътя на живописта, така и по пътя на словото, за да мога чрез рисунките и думите ми, дори когато ме няма до вас, да присъствам в паметта ви.“ Четенето, според дьо Фурнивал, обогатява настоящето и актуализира миналото, а благодарение на паметта всичко това се предава в бъдещето. Според дьо Фурнивал, книгата, а не читателят пази паметта и я предава на новите поколения.
По времето на Сократ писменият текст не бил обичайно явление. Въпреки че през V век пр.н.е. в Атина вече имало доста книги и започвала да се развива книгопродажбата, хората започнали да четат за удоволствие едва век по-късно, по времето на Аристотел – един от първите читатели, събрал голяма колекция от ръкописи за собствени нужди. Хората се учели и предавали знания чрез устната реч. Сократ принадлежал към племето блестящи оратори, към което спадали също Моисей, Буда и Иисус Христос, който, доколкото знаем, само веднъж написал няколко думи на пясъка, а после ги изтрил. Сократ смятал книгите за полезен източник на знания, но считал, че истинският учен трябва да се справя без тях. Няколко години по-късно неговите ученици Платон и Ксенофон записали неговите пренебрежителни изказвания за книгите, и по този начин техните спомени запазили паметта на Сократ за нас, неговите бъдещи читатели.“
От книгата „История на четенето“ на А. Мангел
