… през Средновековието сред евреите ритуалът по овладяване на четенето е бил много внимателно разработен. На празника Шавуот, който отбелязва получаването на Тората от Моисей от ръцете на Бог, момченцето, готово за посвещение, е било увивано в талис – молитвен шал, и било предавано от ръцете на баща си в ръцете на учителя си.
Учителят слагал детето в скута си и му показвал плоча, на която била написана азбуката, няколко параграфа от Писанието и фразата: „Нека Тората бъде твое занимание“.
Учителят прочитал всичко написано на глас, а детето повтаряло след него. След това дъската се намазвала с мед и детето облизвало меда, като по този начин попивало и свещените думи. Редове от Библията били писани и върху твърдо сварени обелени яйца, както и върху меденки. След като прочитало пред учителя си надписите на глас, детето е можело да изяде всички тези неща.
Трудно ми е да обобщавам, защото твърде много векове и държави ни делят от онази епоха, но, най-вероятно, в християнските общества от късното Средновековие и ранния Ренесанс, изучаването на четенето и писането извън църквата е било практически изключителна привилегия на аристокрацията и (след 13 век) на богатата буржоазия. Въпреки че дори тогава аристократите и буржоата са вярвали, че писането и четенето е нужно само за бедното духовенство, повечето момчета и някои момичета, принадлежащи към тези класи, отрано са обучавани да четат и пишат.
Процесът на обучение е започвал от бавачката. (Аз самият минах по този път: бавачката ми четеше на глас удебелените букви от една стара английска книжка с картинки, а аз трябваше да повтарям звуците отново и отново.) Образът на майката-учителка се появява в християнската иконография толкова често, колкото е рядкост образът на жената-ученичка. Има много изображения на Мария, държаща книга пред бебето Исус, и на Анна, която учи Мария, но нито Христос, нито майка му са изобразявани да се учат да пишат или просто да пишат…
Квинтилиан, римски юрист от първи век от Северна Испания, който е обучавал праплеменниците на император Домициан, е написал 12-томен педагогически трактат „Institutio oratorio“, който се е радвал на голяма популярност през Ренесанса. В този трактат се казва: „Някои казват, че докато не навършат седем години, децата не трябва да се учат да четат, защото едва от тази възраст те могат да се възползват от обучението и да издържат на трудностите на ученето. Аз обаче смятам за по-мъдри онези, които не позволяват на детския ум да мързелува. Хризип например, въпреки че вярва, че детето до тригодишна възраст трябва да бъде под властта на бавачката си, въпреки това твърди, че формирането на детския ум е част от нейните задължения. Защо тогава детето, способно да усвои моралните норми, не може да се научи да чете и да пише?“
След като научат буквите, обучението на момчетата започва да се извършва от учители мъже (ако семейството може да си го позволи), докато момичетата са били обучавани от майките си.
Въпреки че през петнадесети век в повечето богати домове не е било трудно да се осигурят подходящи условия за учене, повечето учени съветват момчетата да учат далеч от дома, в компанията на други момчета. От друга страна, средновековните моралисти разгорещено обсъждали предимствата и недостатъците на общественото или частното образование за момичетата.
„Момичетата не трябва да се учат да пишат и четат, освен ако не им е предопределено да станат монахини, тъй като щом достигнат определена възраст, те ще могат да пишат и получават любовни писма“, предупреждава аристократът Филип дьо Новар, но някои от съвременниците му не са съгласни с него.
„Момичетата трябва да бъдат научени да четат, за да могат да се научат да разпознават истинската вяра и да могат да се предпазят от опасностите, които заплашват душите им“, заявявал кавалер дьо Ла Тур Ландри. Момичетата от богати домове често са били изпращани в училища, за да се научат да четат и пишат, най-често за да ги подготвят за манастира. Но в аристократичните семейства на Европа е имало добре образовани жени.
От книгата „История на четенето“ на А. Мангел
––
В продължение на векове четенето е било ритуал, привилегия, бавно овладяван процес и дълбоко личен акт. То не е било просто техническо умение, а врата към святост, мъдрост или социално издигане.
Момчето е облизвало буквите, изписани с мед 
, момичето е чело писанията, за да защити душата си, а учителят е водил ученика в дългия и търпелив път на грамотността.
Днес живеем в съвсем различно време — информацията е навсякъде 
, а времето – никога не стига 
. Но нуждата от разбиране, от лична връзка с текста и от вътрешно преобразяване чрез четене е останала.
Единственото, което се е променило, е инструментът.
Скоростното четене не е отричане на дълбокото четене – то е ключ към него. Когато четем по-бързо, с по-добра концентрация и с ясна цел, ние отново превръщаме четенето в център на личното и професионално развитие.
Буквите вече не са изписани с мед, но вкусът на знанието си остава сладък. Ако искате да му се наслаждавате още по-бързо и по-ефективно – потърсете следващото обучение по „Скоростно четене“ в графика на сайта.
