Децата, отглеждани в условията на материално изобилие, подобно на децата от по-бедните семейства, също се намират в зоната на риска. Моите изследвания потвърждават, че те са по-склонни към употребата на наркотици и асоциално поведение, а нивото на самоубийствата в тази среда е по-високо отколкото при децата от средната класа.
Шансът на децата от гетата е силното им желание да се издигнат от нищетата, докато богатите наследници не могат да се хванат за такава сламка – те няма какво да искат, защото така или иначе вече го имат. Нищо не ги влече и малко неща искат да постигнат.
Днешните родители, дори и тези със средни доходи се опитват да изпълняват всички желания на детето, понеже много искат то да порасне щастливо. Като резултат, в децата си наблюдават безразличие, безволие, инфантилизъм и откровена меркантилност.
През последните години учените все повече говорят за ролята на фрустрацията при възпитанието. За детето е от абсолютна необходимост да придобие опит от неудовлетвореността, както и от несъответствието на желанията и възможностите – без това развитието му спира. Ако искате да направите детето си нещастно, тогава му дайте всичко, което то пожелае и при това незабавно!
Представете си дете, което стои до ябълково дърво. Да стигне до плодовете не е тъй лесно. Първо то обмисля най-ефективните действия, след това или тръска дървото, или се катери по него и само след това заветната ябълка ще се окаже в ръцете му. Ще се наложи да похарчи време и сили, да поеме някакъв риск, да преодолее страха си и всичко това ще направи наградата му още по-желана.
А сега си представете дете, което дори не е успяло да си пожелае ябълка, а плодовете започват да го засипват в неограничено количество. Какво ще направи то? Ще се предпази и ще вдигне ръце, за да не падне някоя ябълка на главата му или ще започне алчно да ги хваща и да ги крие в пазвата си? А може би просто ще се обърне и ще си тръгне от ябълките и дървото.
Когато децата получават нещата „наготово”, те не чувстват взаимовръзката между собствените си усилия и успеха. Те не са способни да си поставят цели за седмицата, месеца, годината. Те могат да си фантазират и да си мечтаят да бъдат актьори, обиращи аплодисментите или да са ръководители на огромна компания, които дават разпореждания, но да предприемат нещо за осъществяване на мечтата си, уви, не могат.
Oт момента на възникване на желанието до реализацията му, ние изминаваме път, през който се учим да си поставяме задачи, да обуздаваме поривите си, да се смиряваме, да чакаме, да се борим, да ценим постигнатото, да падаме и ставаме, да се движим все напред, за да можем в края на краищата да достигнем своето. А формулата „Поисках=Получих” е скучна и безсмислена, тя не ни учи на нищо и не води доникъде. Ако от желанието до изпълнението му има само „един хвърлей”, детето няма да порасне, вътрешният му свят ще остане беден и примитивен, докато външният ще се възприема като лек и приятен.
Сигурна съм, че сте чували за прочутия „маршмелоу тест“ на социалния психолог Уолтър Мишел: в хода на експеримента той предлага на четиригодишни деца маршмелоу, като детето има избор дали да изяде сладкото веднага или да почака да се върне лаборантът и да получи два броя маршмелоу. От 653 деца, които взимат участие в експеримента през 60-70-те години, само една трета издържа 15 минути преди идването на лаборанта. Много от тях изтърпяват само 30 секунди, а някои хващат вкуснотийката още преди възрастният да успее да се доизкаже.
През 80-те години Мишел сравнява разликите между „търпеливите” и „нетърпеливите”, но вече като тийнейджъри. Оказва се, че онези, които на четиригодишна възраст се сдържат и не изяждат веднага маршмелоу, впоследствие се показват като по-волеви и уверени в себе си, отколкото нетърпеливите. Тези деца по-смело приемат предизвикателствата и умеят да разрешават проблемите си. След още десет години става ясно, че те са по-успешни и в ученето си.
За да не се окаже, че материалното изобилие ще ни изиграе лоша шега за в бъдеще, а напротив, ще ни осигури благоприятна среда за развитие, трябва целенасочено и обмислено да създаваме за децата си не „живот като в приказка”, а „нормално детство”. Което значи да ги учим на търпение, да правят изборите си, да чакат и преодоляват.
Какво да направим, ако сме изпуснали времето и детето е почти на двадесет, от нищо не се интересува, нищо не иска и живее за сметка на родителите? Рецептата е същата. Променете изискванията си: за да идеш на разходка, оправи си стаята; вземи си изпитите и ще отидеш на море. И да не отстъпваме. Разбира се, конфликтите с големите деца се понасят много по-тежко, отколкото с малките, но нямаме избор. Ако родителите чувстват безизходица, им предлагам да действат по метода на ”швейцарското сирене” – започнете да дупчите отверстията едно по едно в стената на тъжния проблем.
Намерете за детето подходяща задача – нещо конкретно, смислено, трудно, но осъществимо. Например, да подготви за рождения ден на баба албум с фотографии, да прехвърли колата на баща си на свое име, да направи ремонт в стаята си. След което гоним резултата с „желязна ръка в кадифена ръкавица”. Тук по-скоро е важно да сте съюзник на детето, отколкото контролиращ орган.
– Научете го да алгоритмизира задачата – да определи стъпките й, да планира с кое да започне и с кое да приключи, да разчете времето си, за да не изпусне сроковете. Ако става дума за албума, означава да го купи, да избере и отпечата снимките, да помисли как да ги разположи, да ги надпише.
– Много е важно да се отбележат промеждутъчните резултати. Ако тийнейджърът е избрал и купил боята за стените, за да направи ремонт в стаята си – браво! Сега да избере первазите и контактите. Ако се е справил и с тази задача – отбележете това и го похвалете.
– Детето може да изпадне в ступор и в такъв случай нашата задача е да му помогнем. Например, тръгнал е да прехвърли автомобила, но е забравил някакъв документ или не се е сетил да си запише час и опашката е била толкова голяма, че „не е могъл да чака”. А сега все не може да намери време отново да се върне към задачата си. Всяко едно напомняне предизвиква раздразнение – „а бе, ще го направя, нали ти казах”. Следва смяна на тактиката – да обсъдим проблема с него, да споделим нашия опит за излизане от сложни ситуации, а ако това не помогне, може би просто трябва да си приберем ключовете от колата.
Да се довърши започнатото ще е трудно и за двете страни – и за децата, и за родителите. Ще трябва да се научим да сдържаме недоволството си и да „потушаваме бунтовете”, спокойно да понасяме обидата и раздразнението, да не се отпускаме, когато детето поиска „всичко и веднага”, тъй като усилията ни ще отидат напразно.
Разбира се, избягвайте привичните прийоми, като разочаровани въздишки, свиване на раменете, забележки от типа „знаех си” и „щом това не можеш да направиш…”. Родителите също ще трябва да чакат, да търпят и да постигат целите си. Ще има много изкушения, които ще ни карат да зарежем започнатото, затова нека настройката да не бъде като за спринт, а за маратон – дълъг и изморителен. Ако ние самите не се променим, то няма да можем да променим и детето си. Ако ни се получи обаче, ще имаме допълнителен бонус – ще оправим отношенията си с чадото.
Самите деца искат да бъдат ефективни, просто не го могат и не знаят как. Нашата задача е да им помогнем, тогава успехът е гарантиран.
М. Мелия, Forbes Contributor
превод: zenom.pro
