ВДЪХВАЙТЕ СИЛА У МОМИЧЕТАТА И БЪДЕТЕ БЛИЗКИ С МОМЧЕТАТА

Girl BoyКазват, че да си родител означава да дадеш на децата си както корени, така и криле. От гледна точка на игровия подход изпълването на чашата на детето е подобно на поливане на растение, за да пусне то дълбоки корени. То наподобява и хранене на птица, за да разпери криле и да се извиси. Всяко дете се нуждае от пълна чаша; всяко дете се нуждае както от корени, така и от криле. За нещастие традиционное ни отношение към момчетата и момичетата нанася щети на корените и крилете им.

Игровият подход цели да ги възстанови. Тъй като често ограничаваме момичетата да не изследват света, те се нуждаят от помощ, за да разперят крилете си, да се впуснат в широкия свят и да открият собствената си стая със сила. Момчетата пък оставяме да се справят сами с чувствата си, като ги лишаваме от утехата на прегръдките и грижата затова се нуждаят от допълнителна помощ, за да пуснат корени.

От университета помня изследвания на начините, по които възрастните се отнасят с бебетата в зависимост от това дали са момчета или момичета. На всички показват едно и също бебе, но на половината казват, че то е момче, а на другата – че е момиче. По този начин се гарантира, че изследваните лица не откликват на някакви тънки разлики между момченцата и момиченцата. В някои изследвания пълзящото бебе бива оставено само по памперс на една голяма маса в стая с непознат човек. В други на хората се пуска запис на ревящо бебе от съседната стая. Изследователите тайно наблюдават случващото се и записват до каква степен възрастните позволяват на бебето да изследва света, колко бързо отиват да го гушнат, когато то „се събуди“ и колко общуват с него.

Когато възрастните мислели, че бебето е момиче, отивали при него по-бързо, след като заплачело и общували пове¬че с него. Ако мислели, че е момче, чакали много по-дълго, преди да успокоят плачещото бебе, но насърчавали повече самостоятелност и движение. С други думи, на момичетата им давали само корени; единствено на момчетата било разрешено да разперят криле. Истинският пол на бебето нямал никакво значение. Друго от тези изследвания разкрива много по отношение на момичетата, самостоятелността и силата. Когато на възрастнит е било показвано видео на деветмесечно бебе, откликващо на различии играчки, някои решили, че бебето е момиче, други – че е момче, макар че гледали едно и също видео. Възрастните трябвало да измерят интензитета на удоволствието, гнева и страха които видели у бебето. Най-голям ефект имала играчката, която изскачала от кутията, когато капака се отвори –  бебето се разплакало. Респондентите описали този плач като гняв, ако мислели, че бебето е момче, и като страх, ако ми¬слели, че е момиче. Освен това тези, които мислели, че гледат момче, казали, че то е по-активно и способно, отколкото тези, които мислели, че гледат момиче. Нищо чудно, че с времето момчетата ги наказват повече, а момичетата биват свръхзащитавани.

Тези изследвания илюстрират основната ми идея за различното отношение към момчетата и момичетата – почти от рождение – и от каква необходимост развиват вследствие на това. Ние не просто гледаме на тях по различен начин, но и ги ограничаваме, блокирайки пълния им потенциал. Момичетата получават утеха, но не и насърчение, за да изследват и поемат рискове; те се нуждаят от игривия подход, за да изградят увереност и да се почувстват силни и можещи. На момчетата се позволява да изследват и активно ги насърчаваме да са смели, но ги оставяме сами, когато са уплашени, самотни или тъжни. Когато пораснат, ние не само ги оставяме сами, но и ги наказваме, че дават израз на чувствата си. Тъй че момчетата се нуждаят от игрови подход специално по отношение на човешкия контакт и чувствата.

Когато изнасям лекция пред възрастни, често питам какво ги дразни или учудва у момчетата. Нищо чудно, че отго¬ворите, особено от страна на жените, са категорични: „Те не говорят.“ „Те са затворени.“ „Те не споделят как се чувстват.“ Решението е просто: осъществете връзка, осъществете връзка, осъществете връзка. Направете го по възможно най-игрив начин. За момичетата решението е не по-малко ясно: овластявайте, овластявайте, овластявайте.

Майра и Дейвид Садкер са автори на забележителната книга „Слаб успех по справедливост“, посветена на това как момичетата биват пренебрегвани в училище. Те разказват как в час по математика в десети клас едно момиче отива при учителя да го помоли за помощ и той му дава отговора. Когато при него отива момче, той му казва да се върне на чина и да опита да се справи сам. Авторите твърдят, че на момичето бива отнет шанса да мисли самостоятелно и да развива математическите си способности. Съгласен съм с това, но смятам, че изпускат другата половина от историята, а именно – какво губи момчето. Отново става въпрос за същото, както за споменатите по-горе експерименти – на момичето се дава топлота, но не и кураж да разпери крилете си, като поработи по-упорито върху задачата; на момчето се възлагат големи очаквания да постигне повече, но трябва да го направи съвсем сам, без никаква емоционална подкрепа, без корени. Вместо това учителят можеше да каже на двата ученика: „Нека опитаме заедно.“

Както близостта, така и увереността трябва да са рождено право на всяко дете. Ала възрастните възпират силата на момичетата и им въздействат по посока да бъдат прекалено „мили“, да се интересуват повече от взаимоотноше¬ния, отколкото от постижения. Ако не паснат на този калъп, ги наричаме с обидни думи, внушаващи, че не са истински  жени: кучка, нахал, церберка, тиран. Същевременно учим момчетата да не поддържат прекалена близост и оказваме натиск върху тях да поставят прекалено ударение върху конкурентността, постиженията, силата и да са напористи. Помислете само какви обиди се изсипват върху момчето, ако се радва на близост с хората, вместо да е откъснато и изолирано. Ако има топла връзка с майка си, то е мамино момченце; ако обича да играе с момичета, той е женка; ако иска да прегърне или хване ръката на момче, той е обратен; ако иска равнопоставени взаимоотношения с уважение с приятелката си, той е мъж под чехъл; ако обича училшцето, той е слагач.Дали момчетата и момичетата щяха да играят по различен начин, ако не съществуваха тези предразсъдъци и различно отношение към половете? Не се знае. Това, което знаем, е, че сега, в съвременното ни общество, играта отразява половите роли, които децата наблюдават около себе си. Да вземем следния често срещан пример: разликата между реакцията на момчетата и момичетата при вида на насекомо. След десетилетия феминизъм много момичета пищят при видана буболечка и разиграват прословутатароля на безпомощната, патетична, безсилна примадона в беда. При вида насъщото насекомо момчетата обикновено (дори и ако баща им е от типа ню ейдж – чувствителен и сменящ памперси) го смачкват, стъпкват, убиват, като за предпочитане придружават тази дейност със звукови ефекти, наподобяващи оръжия за масово унищожение. Нито едната, нито другата реакция са рационални. И двете представляват преекспонирани полови стереотипи. В същото време момчетата, които се страхуват от насекомото и момичетата, които го стъпкват, се излагат на риска да ги намразят, задето се отличават толкова от нормата.

Рецептата, предлагана от игровия подход, естествено, е да седнете на земята и да играете с децата. Независимо каква е играта, можем да направим специално усилие да установим близък контакт с момчетата и да насърчим у момичетата самочувствието, че са силни, тъй че всички деца да получат както корени, така и криле.

От книгата „Децата, родителите, играта” от Лорънс Коен

Издателство „Изток-Запад”, 2012 г.