Необичайна рецепта от д-р Робърт Мамиконян
Текстът не е препоръчителен за чувствителните привърженици на политическата коректност и на езика без ругатни, а за останалите – приятно четене.
Днес от всички страни ни говорят за допаминовия дефицит и умората на допаминовите рецептори. Лекарите, нутриционистите, треньорите, коучовете, шаманите и енерготерапевтите измислят какво ли не, за да постигнем естественото си състояние в което се радваме на малките неща и не търсим все по-силни емоции и вещества (започвайки с кофеина и захарта и стигайки до етанола и забранените субстанции).
Измислил съм прост, елегантен, бих казал интелектуално изтънчен и малко жесток изход от тази неприятна ситуация, пък и много евтин. Начин, който ще помогне значително да подобрим качеството на живота си, стига да сме готови да проявим леко търпение и да приложим силата на волята си.
Този изход е романът на Джеймс Джойс „Одисей“ (Ulysses). Не бързайте да ругаете и да скролвате лентата, а дочетете докрай.
Вземете романа с дебелина около 1000 страници и започнете да го четете. Задължително си поставете един минимум, да кажем 20 страници на ден. Така книгата ще ви отнеме около два месеца (като се има предвид, че със сигурност ще има дни, в които ще се разболеете или ще искате да сложите край на експеримента, с цел да запазите здравия си разум).
Два месеца всеки ден ще четете текст, написан от човек, който силно мрази себе си, вас, както и цялото човечество, защото е невъзможно да се напише подобно нещо по каквато и да било друга причина.
Два месеца всеки ден ще четете за един абсолютно неинтересен за вас (а след 2-3 дни вече предизвикващ и силна лична неприязън) дъблински евреин Леополд Блум. За неговите скучни разходки из Дъблин (един град, който също ще намразите). За протяжните му мисли, досадни съмнения, лепкави спомени, безсмислени срещи. Сюжетът е толкова неинтересен, че щом партньорът ни се прибере след работа и започне да разказва баналните си истории от живота на офиса му, те ще ни наподобят чаша просеко в горещ ден. Когато майка ни се обади, за да ни внуши чувство на вина, че сме пропуснали рождения ден на леля Гина, думите и ще ни се сторят като сутрешната ободряваща глътка кафе, или като секс след дълго въздържание, или като 50% намаление на любимия ни сандвич в супермаркета. Всичко това ще бъде пир за допаминовите ни рецептори. Ще започнем да изпитваме удоволствие от простото общуване с близките и ще се захванем сами да ги питаме, отлагайки книгата:
– Е, какво става сега в счетоводството? Решен ли е въпросът с фактурите? Разкажи ми по-подробно, моля.
Или:
– Здравей, мамо! Разкажи ми, моля те, какво беше сготвила леля Гина, ама по-подробно и ми изпрати рецептата по месинджъра, искам да го пробвам.
Но не бива да спираме с четенето. Трябва да свикнем с това, че на всеки няколко изречения се налага да прелистваме до края на книгата и да преглеждаме бележките (които са толкова много, че са достатъчни за още две книги), защото ще имаме чувството, че четем разпечатка на 205-ти епизод на някой етиопски сериал и предишните 204 епизода не сме ги гледали и нямаме идея какво, по дяволите, се случва тук, кои са тези хора, какви са тези имена, улици и събития.
След две седмици четене, когато се обади баба с разказите си за плевенето на лехите или за това как е ходила в поликлиниката да ѝ мерят кръвното, разказите ѝ ще ни се сторят сякаш гледаме новия блокбъстър с Джейсън Стейтъм. Това е толкова интересно и динамично, в сравнение с онова как Блум пак мрачно броди из Дъблин. Може дори да предложим на баба да отидем заедно, защото със сигурност ще ни е по-интересно, отколкото да дочетем как Блум стои на брега на залива и му е лошо от мислите, които се въртят в главата му. Ето ви още един плюс – ще станем по-комуникативни.
Може би ще ни се стори, че вече доволно сме чели, но истината е, че не бива да спираме. Продължаваме нататък. На третата седмица досадните размишления на Джойс и сивият живот на Блум ще стигнат до такава крайност, че животът ни вече ще наподоби съдбата на любимеца на фортуната. Ще имаме усещането, което имат хората със собствената яхта, заобиколени от много проститутки, а обкръжението ни вече ще са едни страхотни и интересни хора, а не онези познати досадници. Сами ще отидем при колегите си, за да ни разкажат за децата си, за храненето и възпитанието им; ще търсим шефа, за да ни разкаже отново и отново как е постигнал всичко в живота и да се задълбочим в разговорите за работните алгоритми на фирмата. Всичко това ще ни се стори като най-интересния сезон на най-любимия ни сериал.
След това ще дойде моментът на пречупването. На границата между първия и втория месец ще си помислим, че сме постигнали онова, което сме искали. Ще общуваме с хората с интерес и възторг, точно както водещите на „ВС Телешоп“ описват пръстена, който трябва да купим без да ставаме от дивана; ще се радваме на честитките за „Международния ден на прополиса“, изпратени от съседката по вайбър; ще заобичаме да гледаме с децата „Пес патрул“; ще съзрем ненулевата вероятност да се заемем с плетиво; ще почнем да слушаме съветите на пенсионерите за сваляне на кръвното, дори понякога ще отваряме рекламните линкове от типа „Невероятно! Това средство ще изчисти черния ви дроб за една седмица“. Защото на фона на „Одисей“ на Джойс светът ще се окаже изненадващо интересно място. Но да не сме посмели да спрем с четенето.
За да се окуражим в последната третина от пътя, може да си пуснем няколкочасови видеа от литературоведи, които с еротичен глас [сякаш нещо еротично се случва под масата] разказват колко велик е „Одисей“, какъв забележителен роман е, колко е „полистилистичен“, че е Еверестът на модерната литература, докато почти стигнат до оргазъм от възторг. Това е романът сформирал XX век (става ясно защо нещата са се случили толкова зле). Че е повлиял на всичко и на всички – от Набоков и Кафка до формата на мустаците на дуета „Молец“, както и рецептата за майонеза айоли. Иди ги разбери литературоведите – дали са със стокхолмски синдром или всичките са откачалки?
Всъщност, ако ви се наложи да продадете идеята всяка сутрин на гладно да се пие рициново масло, за целта поканете някой литературовед за рекламата. Ще го опише с такъв глас, че всеки ще си помисли, че процесът на пиене на рициново масло е наистина приятен.
Продължаваме напред. Ето го и финалния устрем. Някъде в онзи момент, когато чакаме на опашка пред „Еконт“, без да се усетим ще повдигнем темата за времето. Сами ще предложим на половинката си да се занимаваме със скандинавско ходене (като обсъждаме опцията да поканим и родителите ѝ), съвместно ще гледаме сериал за викторианска Англия на английски с английски субтитри (за да убием два заека с един изстрел: да дръпнем с езика, както и с нивото на културата си) и заедно ще обсъдим цвета и дизайна на маникюра ѝ. Тогава романът ще свърши.
Вероятно ще се разплачете. На мен ми се замая главата и около десетина минути медитирах върху последния ред на романа, за да повярвам в своето щастие.
Но това не са всички дивиденти от книгата. Тя ще ни даде и допамин, макар, че има и своите минуси. При споменаването на Дъблин може да започнем да се изпотяваме или понякога ужасени да се събуждаме нощем с викове.
Но… Ще поставим книгата на най-видното място вкъщи. И всеки път, да, абсолютно всеки път, когато очите ни се срещнат с тази книга, в нас ще се освобождава доза допамин, сякаш току-що сте шмръкнали от бедрото на Салма Хайек (или която и да е друга от нашия списък), докато тя бавно сваля дрехите ни.
След това, докато живеем живота си, във всеки труден или не толкова труден момент, ще е достатъчно да визуализираме тази корица, за да ни облее вълна от енергия и позитивизъм от това, че а) сме го направили, б) това е вече в миналото, в) цялата тази заобикаляща ни сива маса от безволеви форми на живот най-вероятно не го е направила и ние сме далеч над тях.
Последното е шега. За разлика от всичко по-горе написано, несъмнено със сарказъм, но повярвайте ми, след подобен опит, всяко едно техническо задание подадено от клиента, инструкциите за ползване на сешоар, четенето на Бхагавадгита на казахски ще ни се струва увлекателен или поне приемлив текст. И със сигурност ще знаем, че те няма да ни се опрат, защото сме успели да се справим с такова задача в миналото си.
Не ми благодарете.
P.S. Текстът не цели да обиди паметта на великия ирландец, неговите потомци, Дъблин, както и литературоведите, които с еротичен шепот разказват много интересни неща. Ако въпреки това някой се е обидил, е, какво пък, вървете по дяволите.
Автор: Робърт Мамиконян (с)
Превод: zenom.pro
