На 20 помнехме телефонни номера, адреси, срещи, имена, разписания и как да стигнем до някое място. Днес телефонът помни почти всичко вместо нас. Контактите са записани, календарът ни напомня за срещите, навигацията ни казва накъде да завием, търсачката намира информацията за секунди, а ако не ни се търси – питаме AI. И когато един ден не можем да си спомним името на човек, с когото сме се запознали вчера, или след седмица почти нищо не е останало от интересната статия, която сме прочели, обяснението идва бързо: „Е, вече не съм на 20.“
Само че в това сравнение има един проблем. За тези 20 или 30 години не се е променила само възрастта ни. Променил се е начинът, по който живеем, учим и използваме паметта си. На 20 голяма част от живота ни е била свързана с активно учене – лекции, изпити, чужди езици, нови хора, места и преживявания. Налагало ни се е постоянно да запомняме, да възпроизвеждаме и да свързваме новата информация с вече наученото. Днес голяма част от тези задачи сме прехвърлили на външни помощници. Това е удобно и няма причина да се отказваме от него, но прави сравнението между паметта ни на 20 и на 40 или 50 години доста по-сложно от простото „преди помнех, а сега забравям“.
Разбира се, възрастта има значение. С годините настъпват промени в някои когнитивни способности, включително в скоростта, с която обработваме информация, и в определени аспекти на паметта. Понякога ни трябва повече време, за да си спомним име, дума или конкретен факт, който сме сигурни, че знаем. Но паметта не е една-единствена способност, която започва постепенно да се изчерпва след определен рожден ден. Различните видове памет се променят по различен начин, а натрупаните през годините знания и опит могат да бъдат сериозно предимство, когато трябва да разберем и запомним нещо ново.
Всъщност възрастният човек разполага с нещо, което двайсетгодишният все още няма – огромна мрежа от знания, понятия, преживявания, хора, места и истории, към които може да свърже новата информация. Колкото повече знаем по дадена тема, толкова по-лесно разбираме следващото, защото то не попада в празно пространство. Има с какво да го сравним, къде да го поставим и с какво да го свържем. Точно тези връзки са особено важни за паметта, защото много по-трудно запомняме информация, която остава изолирана и не означава нищо за нас.
Има обаче още една промяна, която идва с годините и няма пряко отношение към способностите на паметта. Колкото повече знания и опит натрупваме, толкова по-рядко ни се иска отново да бъдем начинаещи. На 20 е съвсем естествено да не знаеш, да задаваш въпроси, да грешиш и да започваш от нулата. На 40 или 50 вече сме изградили професионална и социална увереност, свикнали сме да разбираме нещата и не ни е особено приятно отново да влизаме в ролята на незнаещия. Ставаме по-предпазливи към новото, по-трудно рискуваме да изглеждаме неумели и по-често избираме познатото, в което вече сме добри. Така постепенно намаляват не само поводите да учим нещо съвсем ново, но и ситуациите, в които караме мозъка си да напуска добре утъпканите пътеки.
Към това се добавя и едно доста устойчиво вярване в нашата култура – че ученето има възраст. Учиш, докато си млад, завършваш училище и университет, започваш работа и някъде там ученето като че ли приключва. След определена възраст вече било „късно“ да започнеш нещо съвсем ново – нов език, ново умение, нова професия. Ученето остава за децата, а по-късно и за внуците. Само че когато години наред приемаме ролята на човек, който вече трябва да знае, постепенно губим не способността, а навика да бъдем учащи – да не разбираме от първия път, да задаваме въпроси, да грешим, да опитваме отново и да започваме от нулата. И понякога това, което наричаме „възраст“, е и липса на практика да учим нещо наистина ново.
И тук стигаме до един въпрос, който рядко си задаваме: някой всъщност учил ли ни е как да запомняме? В училище и университета сме получавали огромни количества информация, която е трябвало да научим, но обикновено сме разчитали на няколко познати метода – четене, препрочитане и многократно повтаряне. Ако нещо не остава в паметта, четем го още веднъж. После още веднъж. Ако пак не стане, заключението често е, че просто нямаме добра памет. А проблемът може да не е само в паметта, а в начина, по който се опитваме да запомним.
Защото запаметяването също има стратегии. Можем да работим с образи и асоциации, да търсим връзки, да организираме информацията в структури и да използваме различни начини за нейното кодиране. Вместо да разчитаме, че след петото прочитане нещо все пак ще остане в главата ни, можем съзнателно да работим с информацията така, че по-късно да имаме повече опори, чрез които да я извлечем. Това не е магическа памет и не означава да запомняме всичко, което минава пред очите ни. Означава да разполагаме с повече от една стратегия освен познатото „чета, повтарям и се надявам да остане“.
Затова е по-точно да говорим не просто за „трениране на паметта“, а за трениране на уменията за запаметяване. Нито една техника няма да върне мозъка ни на 20 години, да премахне естествените промени с възрастта или да реши медицински проблем с паметта. Но уменията за работа с информация могат да се учат и упражняват и на 40, и на 50, и на 60 години.
Така въпросът „Мога ли отново да имам паметта, която имах на 20?“ постепенно губи смисъл. По-полезният въпрос е: „Знам ли как да запаметявам?“ Защото едно е да четем, повтаряме и да се надяваме информацията да остане, а съвсем друго – да знаем какво да направим с нея, за да можем по-късно да я извлечем.
Добрата новина е, че уменията за запаметяване се учат. Мнемониката е система за памет и учене, която дава конкретни стратегии за запаметяване и работа с информацията. Обучението е създадено специално за възрастни, които искат да продължат да учат и да го правят по-ефективно.
А вие готови ли сте да направите нещо ново, различно и предизвикателно за себе си?
Разгледайте графика с предстоящите обучения и изберете подходящия за вас формат.
