Случвало ли ви се е да знаете, че сте чели нещо, но да не можете да си спомните какво точно пишеше? Помните сайта. Помните приблизително как изглеждаше страницата. Дори знаете какво трябва да напишете в Google, за да я намерите отново. Но самата информация я няма.
Това не е просто разсеяност. И не означава непременно, че паметта ни става по-лоша.
През 2011 г. психолозите Бетси Спароу, Джени Лиу и Даниъл Уегнър публикуват в списание Science изследване, което става известно с понятието Google effect – „ефектът на Google“.
Експериментите им показват нещо интересно: когато хората очакват, че дадена информация ще остане достъпна и по-късно, те са по-склонни да запомнят къде могат да я намерят, отколкото самата информация.
С други думи, паметта ни започва да работи по различна стратегия.
Не помня отговора. Но знам къде да го намеря.
Самият принцип не се е появил с интернет. Много преди Google хората са разпределяли знанието помежду си.
Представете си семейство, в което единият човек знае всичко за банковите сметки, другият помни рождените дни, а трети знае къде се намират документите. Не е необходимо всеки да помни всичко. Достатъчно е да знае кой знае.
Това се нарича трансактивна памет – своеобразна обща система, в която част от информацията се съхранява не в собствената ни памет, а при друг човек или във външен източник.
Днес този „друг човек“ много често е телефонът.
Не помним телефонните номера, защото са в контактите. Не помним маршрута, защото имаме навигация. Не помним определение, защото можем да го намерим за десет секунди. А когато четем интересна статия, понякога не запомняме идеята, а си казваме: „Това ще си го запазя.“
Обаче запазеното не значи научено.
Имаме удивителна способност да объркваме достъпа до знание със самото знание.
Запазваме статия, правим отметки, сваляме книга, слагаме видео в „За гледане по-късно“, отваряме 17 таба, които със сигурност ще прочетем… и изпитваме лекото усещане, че вече сме направили нещо с тази информация.
Но тя все още не е наша.
Дори прочитането не е достатъчно. Можем да прочетем текст, да кимаме през цялото време и да си казваме: „Да, да, това е ясно.“ Затваряме страницата и пет минути по-късно някой ни пита:
– Какво точно прочете?
И започва мъчителното:
– Ами… ставаше дума за… чакай, сега ще ти го намеря.
Познато, нали?
Интернет промени не толкова паметта ни, колкото начина, по който я използваме.
Лесно е оттук да стигнем до драматичния извод, че Google ни прави по-глупави или че интернет унищожава паметта ни. Научните данни не дават основание за толкова проста присъда.
По-скоро става нещо друго: когато знаем, че информацията ще остане достъпна, намалява необходимостта да я съхраняваме вътрешно. Част от задачата се прехвърля към външен носител – телефон, компютър, облак, търсачка.
В психологията това се нарича cognitive offloading – когато оставяме част от умствената работа на външни средства.
И това невинаги е лошо.
Няма особен смисъл да помня номера на полета си след края на пътуването. Нито пък всички телефонни номера, които са ми необходими. Освобождаването на паметта от информация, която лесно можем да намерим отново, може да бъде напълно рационална стратегия.
Проблемът възниква, когато прилагаме същата стратегия към неща, които всъщност искаме да знаем.
„Знам го“ и „мога да го намеря“ са две различни неща.
Ако всеки път трябва да търсим основните понятия в собствената си професия, трудно можем да мислим с тях. Ако не разполагаме с базови знания в паметта си, по-трудно сравняваме, анализираме, забелязваме противоречия и свързваме новата информация със старата.
Знанието не е просто склад с факти. То е мрежа.
Колкото повече стабилни връзки имаме в тази мрежа, толкова повече места има, към които да „закачим“ следващото ново знание.
Затова въпросът не е дали трябва да помним всичко. Разбира се, че не.
По-важният въпрос е:
Кое си струва да остане в собствената ни памет?
Една от причините толкова много прочетена информация да изчезва бързо е, че сме били пасивни спрямо нея.
Прочели сме я, разпознали сме смисъла, може дори да ни е било интересно, но не сме направили почти нищо, за да я запомним.
Паметта работи много по-добре, когато новата информация бъде обработена: когато я свържем с нещо, което вече знаем, когато открием логика в нея, създадем образ, асоциация или история, когато се опитаме да я възпроизведем, без да поглеждаме отново в текста.
Направете прост експеримент.
След като прочетете следващата интересна статия, не я препрочитайте веднага. Затворете я и се опитайте да възпроизведете трите най-важни идеи.
Не „за какво беше статията“, а какво точно научихте от нея.
В първия случай разпознавате информацията. Във втория се опитвате да я извлечете от паметта си. А именно извличането е един от най-силните инструменти на ученето.
А къде е мястото на мнемониката?
Мнемониката започва точно там, където свършва пасивното четене.
Тя не е опит да натъпчем в главата си всичко, което срещнем. Напротив. Първо трябва да решим кое е важно да остане там.
След това идва въпросът как да го кодираме, така че информацията да има много по-голям шанс да бъде намерена отново – този път не в Google, а в собствената ни памет.
Асоциации, образи, връзки, структури, необичайни комбинации – мнемоничните техники превръщат информацията от нещо, което просто сме видели, в нещо, с което сме извършили умствено действие.
И може би точно това е умението, което става все по-важно в свят, в който намирането на информация вече почти не е проблем.
Преди дефицитът беше информацията. Днес дефицитът е способността да превърнем информацията в знание.
Искате не просто да намирате информацията, а да я запомняте?
В обучението по мнемоника ще научите практически техники за запаметяване чрез асоциации, образи и системи за кодиране на информацията.
Целта не е да запомняте всичко, а да можете съзнателно да запаметявате онова, което сте решили, че си струва да остане в паметта ви.
👉 Вижте програмата на обучението.
Източници:
Sparrow, B., Liu, J., & Wegner, D. M. (2011). Google Effects on Memory: Cognitive Consequences of Having Information at Our Fingertips. Science, 333(6043), 776–778.
