Малцина сред нас са онези, които заради това, че са си присвоили някой и друг молив от офиса или са си сипали мляко в кафето от опаковката на колегата, се причисляват към отявлените злодеи. За всички тези дреболии ние си имаме удобни и необидни обяснения. А истинските престъпници, според нас, са хората, които са напълно наясно с възможната изгода и потенциалното наказание за евентуалното им престъпление, но въпреки това, се впускат в опасната игра, която ще им донесе съответните дивиденти.
Даниел Канеман, който експериментално доказва, че човек през живота си прави различните избори абсолютно ирационално и дори в свой ущърб, нанася първия и мощен удар по идеалната картинка за света. Ние действаме така, поради изкривяването на възприятията, социалния натиск и много други фактори, които привнасят значително количество хаос в нашия живот и ни пречат да взимаме оптималните решения.
Dan Ariely, професор по бихевиористична икономика в университета „Дюк“ и гост лектор в други топ университети на САЩ, решава да развие това положение и провежда серия от експерименти със студенти, за да разбере как именно човек взема решенията си за това дали да излъже или да каже истината. Резултатите от експериментите Ariely публикува в книгата си „Цялата истина за лъжата”, а те са доста изненадващи.
Малко са онези, които биха устояли на съблазънта
Образът на престъпника свързваме с човек, изхвърлен от обществото, с татуси или пък това е професионална акула на бизнеса, която е готова на всичко заради печалбата. Само че опитите на Ariely показват, че в по-голямата си част крадат именно обикновените хора, които просто не могат да се въздържат от съблазънта да вземат нещо чуждо.
В книгата си Ден Вайс разказва за пенсионери-доброволци, които обичали музиката и театъра и работили като продавачи в магазин за сувенири към център за изкуствата. В магазините нямало касови апарати, парите просто се слагали в кутия и търговията вървяла успешно. Проблемът бил в това, че от 400 000 долара на година постоянно изчезвали около 150 000 долара. Първо подозренията паднали върху един от младите сътрудници, но проведеното разследване показало, че той си присвоявал само 60 долара от своята кутия. В края на краищата центърът за изкуства помолил продавачите да записват всяка своя продажба, с което изчезването на парите приключило. Оказало се, че крадците били милите старици и старчета, които дошли да вършат благородни дела.
В следващите експерименти на Ariely тази картина се потвърждава – само единици крадат големи суми пари, повечето се осмеляват да крадат на дребно, когато са сигурни, че никой няма да ги види. Общите загуби от подобни измами могат да бъдат доста съществени.
За да потвърди становището си, Ariely организира експеримент, в който на студенти се предлага решаването на матрици. Той разделя участниците на две групи, след което на всеки връчва 20 математически матрици, които трябва да бъдат решени за 5 минути. За правилно решените се давало парично възнаграждение. Условието на първата група било да си предадат листчетата с решената задача и тогава да получат парите си, а условието за другата било да пъхнат листчето в шредера след приключване на задачата да отидат при члена на комисията и да му кажат колко матрици са решени.
Какъв бил резултатът? В първата група студентите решили средно по 4 матрици, докато във втората резултатите били с 2 матрици повече за сметка на съвкупностите от дребните измами на участниците в групите. Най-интересното е, че дори увеличаването на наградата от 1 до 10 долара, не променило процента на излъгалите и не паднало от вероятността да бъдат хванати в лъжа – хората продължавали стабилно да лъжат, макар и не толкова явно.
С други думи, хората съвсем спокойно лъжат и крадат ако обемът на лъжата или на откраднатото не излиза извън рамките на приемливите за тях граници, защото в противен случай те не биха могли да мислят за себе си като за едни добри хора. За нас е много важно да си мислим, че сме добри, затова включваме средствата за самозалъгване. Обнадеждаващата новина обаче, се състои в това, че когато преди началото на експеримента групата била помолена да произнесе кодекса на честта или да си спомни заповедите на университета, нивата на измама значително падали. Тоест, напомнянето за морала все пак действало, макар и за кратко.
Катинарите няма да ви предпазят от крадците. Ако поискат, бандитите винаги могат да проникнат във вашата собственост. Катинарите ви защитават от честните, на пръв поглед хора, които не могат да се справят с изкушението да проникнат в незаключения имот.
Виртуалните пари се крадат по-лесно от реалните
Известно е, че хората лесно ще вземат от офиса нещо дребно, например, в моя офис един от сътрудниците постоянно крадеше опаковка чай, оправдавайки постъпката си с факта, че компанията не му плаща достатъчно.
Обаче надали този човек ще вземе пари от корпоративната каса – тук хората връщали всичко до стотинка. Същият е случаят, касаещ финансовите отчети – счетоводителите или ръководителите на проекти, които били абсолютно изрядни с връщането на заеми, с лекота могли да напишат чифт нулички или да фалшифицират финансовите показатели, само защото никой не вижда реалните пари.
Абстрактните таблици и бланки се възприемат като чужда опаковка с мляко – случващото се, макар и подозрително, си е достатъчно безобидно.
Ariely провежда същия експеримент с матриците, но във втората група вместо пари, давал жетони, които по-късно можело да бъдат обменени с пари. Само една крачка деляла хората от реалните пари, а количеството измами се увеличило два пъти в сравнение с обикновено! Сега си представете какво се случва при попълване на данъчните декларации или при предоставянето на банкови услуги, където нивата на абстракция са още по-големи.Ariely интервюирал играчи на голф и изучавал склонността им към измама по време на игра. Ако не обръщаме внимание на подробностите, ще се получи, че да нарушиш правилата и да преместиш топката в по-удобно положение с помощта на стика (което си е инструмент-посредник) били склонни 23% от допитаните, докато да вземат топката с ръце се съгласявали само 10 %. Това демонстрира потресаващата способност на човека към самозалъгване – ако движа обекта посредством стика, тогава сякаш не съм аз извършителят. Освен това вероятността за измама много силно повишава конфликта на интереси – дори най-добрите лекари и финансови консултанти с лекота си затварят очите пред лъжата и грешните препоръки, давани на клиентите, ако в резултат на това те имат финансов интерес. Особено интересно е, че близките отношения с експертите не понижават вероятността на подобни двусмислени препоръки, а я повишават, тъй като експертът е сигурен, че му вярвате.
Тези резултати допускат предположението, че ако вземем топката и я пренесем до друго място, в нас няма да остане възможността да игнорираме целенасочения и осъзнат характер на действието, съответно ние разбираме, че вършим нещо неетично. Обаче, ако топката е докосната от стика (особено ако го докоснем по начин, по който той просто ще се насочи в нужното направление), ще можем достатъчно просто да оправдаем своите действия. Дори можем да си кажем: „В края на краищата тук става дума и за късмет: топката можеше да стигне и до друга, по-малко удобна точка”. И в този случай си прощаваме своята непочтеност.
Лъжата е заразна
Още един интересен резултат от експериментите на Ariely е свързан с това, че примерите за измама или неявното й одобрение в колектива, много повишава вероятността за кражба сред „правилните хора”. В този смисъл лъжата и кражбата се разпространяват като вирус, а търпимостта към дребните нарушения на закона развращават общата атмосфера.
Дан Ariely заедно със сътрудниците си видоизменя експеримента с матриците, въвеждайки в групата, в която измамата била възможна, студент-актьор, който практически веднага след началото на експеримента става и заявява, че вече е решил почти всички матрици (което било нереално). В резултат останалите студенти казват, че са решили с осем матрици повече от контролната група, където измамата била невъзможна, и с три повече от групата без „провокатор”. Те взимали два пъти повече пари отколкото заслужавали, само защото са видели примера на отявления лъжец! Паричният фонд на експеримента доста бързо се стопил.
Неочаквано било това, че нивото на измама се повлиява, ако участниците в експеримента обличали имитации на маркови дрехи. Групата, на която били предоставени истински предмети от модна къща и групата, която получила имитациите и които знаели за това, силно се отличавали една от друга по общото ниво на измама с матриците. С други думи, ако се чувстваме съпричастни към някоя мръсна работа, много по-лесно ще ни бъде да се забъркаме в последваща авантюра, а моралните рамки се разтягат с всеки последващ случай на измама. Същото се отнася и за хората с фалшиви дипломи и сертификати – те много по-лесно могат да излъжат.
Като цяло ние сме склонни да възприемаме незначителните нарушения като нещо просто, като грешка, която не е свързана с нищо друго. Те наистина, сами по себе си могат да бъдат несъществени, но когато се натрупват в един човек или в една група, то постепенно подават все по-ясен сигнал за това, че участниците в групата имат правото да се държат по грешния начин, при това в доста по-широк мащаб.
Алтруизмът може да бъде опасен
Много от нас са чували мантрата за ползата от екипната работа. Смята се, че работата в екип подобрява работните показатели, сплотява колектива, за сметка на което той започва да работи по-ефективно. Само че, както смята Ariely, това не се случва винаги. Точно обратното – силните връзки между сътрудниците, зависимостта на финансовите им показатели от работата един с друг много силно увеличава вероятността за напрежение, лъжа и необосновани разходи, които ще се отчитат като услуга за колегите от страна на престъпниците.
За нас е важно да чувстваме „социалната си полезност”. Още повече, че това чувство значително опростява самооправданието при кражба или лъжа, та нали резултатите на лошата постъпка сякаш носят полза на другите.
Ariely модифицира своя експеримент, за да провери подозренията си и разбира, че когато участниците са наясно, че не само те самите, но и някой друг извлича полза от тяхната нечестност, те не просто малко преувеличават своите резултати, но минават на по-високо ниво на измама – започват да заявяват, че са решили с три матрици повече, отколкото в случаите, когато измамата носи дивиденди само за тях самите.
Тези резултати позволяват да заключим, че ние, хората, имаме слабости във вид на алтруистична измама дори тогава, когато едва познаваме човека, извличащ полза от нашето неправилно поведение. Колкото и да е тъжно, дори алтруизмът може да има своята тъмна страна.
Склонността да се грижим за другите, ни кара да се държим по-нечестно в ситуации, когато неетичното поведение ще донесе полза на другите. От тази гледна точка дори си представяме в подобни условия измамата като проява на алтруизъм: подобно на Робин Худ, ние правим неправомерни неща, защото сме добри хора, загрижени за благосъстоянието на обкръжаващите ни.
Може да ни се стори, че ситуацията показва човечеството далеч не в най-добрата му светлина, обаче ние мамим доста по-малко от очакваното, макар и в по-голяма степен и много по-лесно отколкото при една идеалистична представа за себе си. Най-сложният комплекс от егоистично-алтруистични стремежи ни кара да се сдържаме там, където престъплението е откровено, но незабелязано за самите нас обуваме обувките на Сатаната, когато обектът на измама ни се струва маловажен или дори полезен по идеологически съображения.
Болшинството ментални капани могат да бъдат избегнати ако по-внимателно обмисляме действията си. Най-важното е внимателно да се вгледаме в самите нас.