През 31 октомври 1926 година, в неделя, Чарлз Милър прави две сензационни постъпки.
Първата е, че стройният и стегнат 73-годишен ерген, който през целия си живот не е боледувал, един ден изведнъж се свлякъл на пода в офиса си и починал. Секретарката му била в шок. Втората неочаквана новина става неговото завещание: то се оказало толкова необикновено и скандално, а последствията толкова сензационни, че този юридически документ превишил всичко, което Милър е направил през целия си живот в качеството си на известен корпоративен юрист.
Никой не е предполагал, че уважаемият юрист и бизнесмен от Торонто след смъртта си ще направи такова грандиозно шоу в пресата. Явно Милър е искал да покаже, че всичко и всеки може да бъде купен и съответно има своята цена. Съставяйки завещанието си по всички правила на юридическото изкуство, този уважаем господин създава прецедент за най-голямата посмъртна «шега на века», както я кръщават журналистите.
Чарлз Венс Милър е роден през 1853 година в семейството на небогат фермер в Айлмер, Онтарио. Той чудесно се представял първо в училище, след това в университета и получил много награди, включително и златен медал в университета в Торонто. Средната му оценка по всички предмети е била 98! Също толкова впечатляващи са и неговите успехи в юридическото училище «Озгуд Хол». През 1881 година този амбициозен младеж е бил приет в колегията на адвокатите, а много скоро той вече отворил собствен офис в Торонто.
Милър започва с малко, но наема жилище, което да съответства на един адвокат – няколко мебелирани стаи в «Кралския» хотел на Торонто. С течение на времето името му става известно сред преуспяващите корпоративни юристи, специалисти в областта на договорното право.
Тъй като юридическата му практика на първо време не носила достатъчно висок доход, Милър купил «Експрес-компанията на Британска Колумбия» с правото да превозва правителствената поща в район Карубу. Когато започнало строителството на железопътната компания „Гранд Транк”, той разширява сферата си на дейност и включва към нея отдалечения форт Джордж (по-късно Принс-Джордж).
Известно е, че Милър е искал да купи земя за индианците във форт Джордж, но го изпреварва железопътната линия. Милър подава съдебен иск, посочвайки някакви процесуални нарушения, и печели делото: съдът постановил железопътната линия да даде 200 акра земя (до днес в съдебната практика това се нарича „премията на Милър”).
Имайки остър делови нюх, Милър изгодно купувал жилища и съвместно с върховния съдия на Онтарио купува параход; освен това той станал президент и собственик на контролния пакет на бирената компания „О’Киф” (бира с тази марка съществува и до днес).
Негово увлечение са били конете и надбягванията. Милър е имал голям късмет и репутацията му е била на добър играч, а два от неговите коня са взимали първа награда на престижни надбягвания. Към края на живота си в неговата конюшня имало 7 великолепни бегови жребци.
Този човек с късмет имал още едно увлечение: той обичал да се шегува и да погажда номера на приятелите си. Особено саркастични шеги си е позволявал с хора, склонни към глупава алчност.
Приятелите и колегите на Милър си спомнят за него като обичлив и предан син. След смъртта на баща си Милър напуска „Кралския” хотел, където е живял 23 години, и купува за себе си и овдовялата си майка голяма къща. Любимата му майка понякога го корила, че той много и усърдно работи, като не намира време да се ожени. Впрочем можем само да гадаем защо той не се е оженил. Друг повод за нейната тревога бил фактът, че синът й спял на студената веранда целогодишно. Макар че повод за страх не е имало, защото Чарлз никога не настивал. И, както изглеждало, ще живее цял век.
Погребението на Чарлз Милър събрало много известни деятели на юридическите, деловите и спортните кръгове не само на Торонто, но на цялата провинция. Служителят на англиканската църква негово преподобие Т. Котон в речта си високо оценил моралните качества, предаността и порядъчността на покойния. И това е бил последният път, когато представител на църквата ще каже нещо добро за Чарлз Милър.
След прочитането и публикуването на завещанието му започнало нещо невъобразимо. Безчетно количество хора изпаднали в шок – политици, юристи, бизнесмени, църковни служители и роднини на починалия. Репортерите писали: „По всяка вероятност арогантното завещание на Милър е предназначено да разбуни „високите и могъщите” членове на обществото ни, които натрапват на широката публика своето определение за морал”.
В началото на документа Милър написал: «По необходимост това завещание е необикновено и своенравно. Аз нямам наследници, нито близки роднини, поради което пред мен няма никакви стандартни задължения за това как да се разпоредя със собствеността си след смъртта ми».
В началото на завещанието Милър изброява няколко свои верни помощници и сътрудници и им завещава неголеми суми. На далечните си роднини той не оставя нищо, обяснявайки постъпката си с факта, че те се надявали той нещо да им остави и с нетърпение чакали скорошната му смърт, което той на себе си не би пожелал.
По-нататък започва най-интересната част. Никой не би могъл да си въобрази какво ще сътвори този стар и почтен юрист.
На всеки посветен в сан свещенослужител в Сандвич, Уолкървил и Уиндзор (Онтарио) Милър оставя по една част от своя пакет акции на жокей-клуба «Кенилвърт», бидейки повече от чудесно запознат с тяхното отрицателно отношение към хазартните надбягвания.
Той се разпоредил да се даде по една част от акциите на бирената компания «О’Киф», чиито собственици били католици, на всяка протестантска общност в Торонто и на всеки енорийски свещеник, който публично се борел с пиянството, без да нарича никого поименно. Резултатите са зашеметяващи: огромен брой църковни служители дошли в съда, за да потърсят акциите си.
За един съдия и свещеник, които били яростни противници на залаганията в надбягванията (тук той назовал имената), той предложил лакомите акции на жокейния клуб на Онтарио с условието, че те ще се запишат в клуба и ще членуват там три години. Което те и направили (макар че след получаване на акциите си, те напуснали клуба).
На трима приятели юристи, които са били близки с Милър, но взаимно не са се понасяли, шегаджията Чарлз им оставя прекрасна къща в Ямайка със следните казуистически забележки: че отсега нататък те ще трябва да си делят къщата, да са сдържани и да не си позволяват физически посегателства.
Всичко това била невинна игра, ако ще трябва да го сравняваме с главната 9-а точка от това сензационно завещание. Чарлз Милър завещал останалата част от своето богатство (над половин милиона долара) на онази жена в Торонто, която в течение на 10 години след смъртта му ще роди най-много законни деца, което ще бъде строго фиксирано в акта за раждане.
Завещанието било огласено; нещо повече, то било публикувано на първите страници на вестниците в Торонто. Започнало «голямото шоу», като трябва да отбележим, че разцветът му се пада в годините на Великата депресия. Роднините се опитали да опровергаят завещанието, духовниците и трезвениците се натискали да получат своята част от «бирените акции», юристите от различни съдилища търсели начини да спечелят от воденето на дела. И даже Върховният съд на Канада (!) бил разгледал това завещание по поръчка на Върховния съд на Онтарио, който искал да получи наследството за правителството на Онтарио с цел учредяване на стипендиантски фонд в университета в Торонто.
Но Милър не случайно 45 години е бил най-добрият юрист на своето време, а относно съставянето на завещания е бил ненадминат. Той толкова щателно е договорил всички точки (макар че и в присъщата му игрова форма), че не се намерили и най-малките основания да бъдат оспорени. 10 години най-добрите юристи на страната се опитвали да го направят, но безуспешно.
9 месеца по-късно след смъртта на Милър започнала «битката» за най-голямата част на наследството. То предизвикало маса публикации и дискусии във всички печатни издания на онова време. Всички майки, които родили близнаци или тризнаци, веднага ставали претендентки и имената им не слизали от печатните ивици. В пресата всекидневно се появявала колонка със заглавие «Най-великото надпреварване на щъркелите» (колко работа се отворила за вестникарите!), където се публикували списъци с жените и количеството деца, родени до този момент.
Църквата оскърбена обявила, че завещанието на Милър е аморално, тъй като поставя под съмнение святостта на зачатието и раждането и произнасяла гневни проповеди по адрес на юриста. Пасторите уверявали жените да не приемат участие в тази «лоша шега». «Какво значи не приемайте участие – питали жените, – да не раждаме деца ли?»
Когато генералният прокурор на Онтарио завел дело с цел да учреди гореспоменатия стипендиантски фонд в университета в Онтарио, жените на Торонто побеснели. Те настоявали, че Чарлз Милър е бил напълно с акъла си, когато е писал завещанието си и че никакъв политик да не смее да посяга върху правата на жените, желаещи да раждат деца. Протести имало по цялата провинция. Феминистките правили отпор на това, че според останалите точки от завещанието изплащането вече е направено и първите, получили завещаните им пари, са били свещенослужителите и юристите!
Минали 10 години. През десетата годишнина от смъртта на Чарлз Милър съдът на Онтарио отново прочел условията на завещанието и разгледал списъка на претендентките. Две жени били премахнати от списъка с «финалистките». Полин Кларк имала 9 деца, но те не са били от мъжа й. Лилиан Кени фактически е имала 12 деца, но пет от тях починали в ранна детска възраст и тя не могла да докаже, че те не са били мъртвородени. Всяка от тях получила утешителна награда от 12 500 долара.
На 31 октомври 1936 година «Голямото надпреварване на щъркелите» приключило с реми между Катрин Смит, Кетлин-Елин Нагл, Люси-Алис Тимлек и Изабел-Мери Маклин (всички те за 10 години родили 9 деца). Те получили по 125 000 долара (в наше време е около 1,5 милиона американски долара).
«Голямото надпреварване на щъркелите» се е следило в пресата по-подробно, отколкото полетът на Чарлз Линдберг през Антарктика и дори раждането на пет близнаци на мадам Дион. Журналистите на Онтарио започнали да публикуват статии по теми, които още в близкото минало са се смятали за забранени или немислими: контрол на раждаемостта, абортите, незаконно родените деца и разводите. На дневен ред излизали и такива въпроси като: какво да се разбира под думата «Торонто», броят ли се умрелите и незаконородените деца, и най-важното дали точка 9 е била законна? Но Милър всичко е осигурил.
По ирония на съдбата много от участниците в «надпреварата» въобще не са мислили да имат големи семейства. Не упоменахме тези, които останали с по 7-8 деца. Трябва да отбележим, че половината от «щъркеловото надпреварване» се паднало в годините на депресията, когато всяка допълнителна уста е била излишна в семейството. На две от 4-те победителки съпрузите им били без работа и семействата са разчитали на помощи. На други две мъжете им работели, но получавали ниско заплащане. А Полин Кларк е била разведена и последното дете вече е било родено, но не било от мъжа й.
За щастие наградата наистина помогнала на победителките. Всички те разумно се разпоредили с парите, отгледали прекрасни деца и не се стискали за образованието им. А телевизионният филм «Голямата надпревара на щъркелите» увековечава това удивително състезание.
Казват, че провокирайки взрив на неконтролируемата раждаемост, старият ерген се надявал да смути правителството и религиозните кръгове, които обмисляли политиката за контрол. Други пък се шегували, че бездетният ерген Чарлз Милър по този начин «осиновил» 36 деца.
Каквото и да говорим, Чарлз Милър направил не лош спектакъл, показвайки колко далеч могат да стигнат хората, за да получат нечии пари. Възможно е това да е било най-голямото постижение на юриста Милър.
превод: zenom.pro
