Трудните книги не се четат със сила на волята
Често казваме за някоя книга: „Не успях да я прочета.“ Или обратното: „Прочетох я, но не ми каза нищо.“
В много случаи причината не е нито в книгата, нито в читателя. Просто срещата между тях е дошла твърде рано.
Съществува разпространеното убеждение, че ако една книга е призната за класика или за голямо интелектуално произведение, човек е длъжен да я прочете на всяка цена. И ако не я разбира, значи не е положил достатъчно усилия.
В действителност нещата рядко са толкова прости.
Да, доброто четене изисква концентрация и постоянство. Но има разлика между усилието, което води до разбиране, и усилието, което се превръща в борба с текста.
Вероятно на всеки се е случвало да стигне до края на книга, без да може да разкаже какво всъщност е останало в съзнанието му. Очите са преминали през страниците, но отделните идеи така и не са се подредили в цялостен смисъл.
Това не означава, че човек не е достатъчно умен или образован.
Понякога просто още не разполагаме с необходимия житейски опит, знания или вътрешни въпроси, през които книгата започва да „говори“.
Големите книги рядко дават всичко от себе си при първата среща.
Те често изискват определен контекст. Някои започват да звучат различно едва след години, след професионален опит, след лична загуба, след успех или след поредната промяна в живота.
Ето защо няма нищо необичайно в това да оставим една книга настрана и да се върнем към нея по-късно.
Понякога най-разумното решение не е да се насилваме да продължим, а да приемем, че още не е настъпил подходящият момент. Всъщност едно от най-ценните умения на добрия читател е да знае кога да настоява и кога да изчака. Именно затова препрочитането има толкова особено място в четенето.
Много хора смятат, че щом вече знаят сюжета, няма смисъл да се връщат към една книга. Но при истински стойностните произведения това почти никога не е вярно. Един и същ роман, прочетен на двайсет и на петдесет години, често изглежда като две различни книги. Не защото текстът се е променил. Променил се е читателят.
С годините натрупваме нови знания, различен житейски опит, нов език, нови въпроси. Започваме да забелязваме идеи, които преди сме пропускали, да разбираме мотивите на героите по различен начин и да откриваме пластове, които при първото четене изобщо не са съществували за нас.
В този смисъл препрочитането не е повторение.
То е нова среща – едновременно с книгата и със самите нас.
Може би именно това отличава голямата литература от обикновеното четиво.
След добрата книга не просто знаем повече. Ние вече не сме същите хора, които са отворили първата ѝ страница. Всъщност не само разбирането се променя с времето. Променя се и скоростта, с която четем. Опитният читател не просто движи очите си по-бързо. Той разпознава по-бързо смисловите модели, прави повече връзки с вече натрупаните знания и предвижда логиката на текста. Високата скорост на четене и високото ниво на разбиране не е талант, с който човек се ражда. Тя е умение, което се развива с читателския, професионалния и житейския опит. И именно затова може целенасочено да бъде тренирано.
