Продължавам поредицата „История на знанието“
Библиотеките обикновено помним заради книгите, които сме открили в тях, заради богатството на колекциите им или заради впечатляващата им архитектура. Александрийската библиотека човечеството помни най-вече заради книгите, които предполага, че е изгубило. Или поне така гласи легендата.
Около малко места от Античността са се натрупали толкова много митове. Огромна библиотека със стотици хиляди свитъци. Пожар, който за една нощ унищожава знанието на древния свят. Изчезнали в пламъците произведения на велики автори, които никога повече няма да бъдат прочетени. Истинската история обаче е по-сложна. И може би точно затова е по-интересна.
Библиотека с необичайна амбиция
Александрийската библиотека е създадена в началото на III в. пр.н.е., по времето на династията на Птолемеите. Александрия тогава е млад град, основан от Александър Велики, но бързо се превръща в един от най-важните центрове на елинистическия свят.
Птолемеите имат впечатляваща амбиция: да съберат на едно място възможно най-голяма част от съществуващото писмено знание.
Библиотеката е част от Мусейона — институция, посветена на музите, която донякъде напомня на съвременен изследователски институт. Там живеят и работят учени, занимаващи се с математика, астрономия, медицина, география и филология. Те получават издръжка и имат достъп до огромно за времето си количество текстове.
Сред учените, свързвани с Александрия, са Ератостен, който изчислява обиколката на Земята с удивителна точност, и Аристофан Византийски — един от големите филолози на Античността, на когото се приписва една от първите систематични системи за пунктуация. Чрез точки, поставяни на различна височина, той обозначава паузите при четене — важна стъпка във време, когато текстовете обикновено се изписват без интервали между думите.
Библиотеката не е просто склад за свитъци. Подобно на съвременните библиотеки, тя е място, където текстовете се събират, сравняват, редактират, коментират и систематизират.
Как се събира библиотека без книжарници и издателства?
Птолемеите купуват книги от различни части на Средиземноморието и изпращат хора да търсят редки произведения. Според антични сведения свитъците, откривани на корабите, пристигащи в Александрия, били вземани, за да бъдат преписани. Оригиналът оставал в библиотеката, а на собственика се връщало копието.
Разказва се и още по-дръзка история. Птолемей III поискал от Атина официалните ръкописи на трагедиите на Есхил, Софокъл и Еврипид, уж само за да бъдат преписани. Атиняните поискали огромен депозит като гаранция, че оригиналите ще бъдат върнати.
Птолемей предпочел да загуби парите. Запазил оригиналите и изпратил обратно копията.
Доколко всеки детайл в тези разкази е точен, е трудно да установим повече от две хилядолетия по-късно. Но те показват нещо важно: каква стойност е имало притежаването на текстове и какъв престиж е носела библиотеката.
Имало ли е наистина 700 000 книги?
Тук трябва да внимаваме с думата „книги“. В библиотеката няма книги в съвременния смисъл, а предимно папирусни свитъци. Едно произведение може да заема няколко свитъка, а един и същ текст да съществува в различни копия и версии.
Античните автори дават различни числа — от десетки до стотици хиляди свитъци. Среща се и внушителната цифра 700 000.
Днес няма как да установим точния размер на колекцията. Сигурното е друго: тя е била достатъчно голяма, за да изисква сериозна система за организация. Калимах от Кирена създава прочутите Pinakes — огромен библиографски каталог, в който авторите и произведенията са подредени по категории. В известен смисъл това е една от ранните мащабни системи за организация на знанието.
Да притежаваш информация е едно. Да можеш да я намериш е съвсем друго. Проблем, болезнено познат и повече от две хилядолетия по-късно — поне на всеки, който има на компютъра си папки с имена „Нова папка“, „Нова папка 2“, „Нова папка 3“…
А после библиотеката изгаря?
Това е най-известната част от историята. И вероятно най-силно опростената.
Популярната версия звучи прекрасно драматично: по време на войната в Александрия през 48–47 г. пр.н.е. Юлий Цезар нарежда да бъдат подпалени кораби в пристанището. Огънят се разпространява и великата библиотека изгаря. За една нощ огромна част от знанието на Античността изчезва.
Само че няма убедителни доказателства, че Александрийската библиотека е унищожена изцяло именно тогава. Античните източници действително съобщават за пожар и унищожени свитъци. Но има сведения за библиотеката и за научния живот в Александрия и след времето на Цезар.
През следващите векове градът преживява войни, политически кризи и религиозни конфликти. През III в. сл.н.е. части от Александрия са тежко разрушени. През 391 г. е унищожен Серапеумът — храмов комплекс, с който традиционно се свързва т.нар. „дъщерна библиотека“.
Съществува и известният разказ, че след арабското завладяване на Александрия през VII век халиф Омар наредил книгите да бъдат изгорени. Проблемът е, че тази история се появява в писмени източници векове по-късно и днес се приема за недостоверна.
Най-вероятно Александрийската библиотека няма един-единствен драматичен край, изчезва постепенно.
Какво всъщност сме изгубили?
Тук се сблъскваме с още един популярен мит. Не можем да посочим конкретно велико произведение и със сигурност да кажем: „То е изчезнало при унищожаването на Александрийската библиотека.“
Библиотеката несъмнено е съдържала огромно количество ценни текстове, част от които днес са изгубени. Но това не означава, че последните им копия са се намирали именно там. Текстовете са били преписвани, продавани и съхранявани и на други места.
Загубата на антично знание обаче е съвсем реална — и огромна. От повече от 120 пиеси, приписвани на Софокъл, до нас са достигнали изцяло само седем. От около 90 пиеси на Есхил също са оцелели седем. Много трудове на историци, философи и учени познаваме само по заглавия, отделни фрагменти или защото някой друг ги е цитирал.
Затова Александрийската библиотека се е превърнала в символ не толкова на знанието, унищожено в един пожар, колкото на огромната част от античното наследство, която просто не е достигнала до нас.
Как всъщност се губи знанието?
Представата за един огромен пожар е удобна – има конкретен момент, конкретен виновник и ясна катастрофа. Историята обаче рядко е толкова подредена. За да бъде изгубен един текст, не е необходимо някой да го изгори. Понякога е достатъчно просто да престанат да го преписват.
Папирусът не е вечен. Свитъците се повреждат, разпадат се и се губят. За да оцелее едно произведение столетия, поколения наред някой трябва да решава, че си струва да го препише.
Именно тук се крие един от големите парадокси в историята на знанието: не е достатъчно знанието да бъде създадено. То трябва непрекъснато да бъде съхранявано, организирано и предавано.
Защо тогава всички говорят за Александрийската библиотека?
Защото тя постепенно се превръща в нещо повече от историческа библиотека — превръща се в символ. Символ на човешката амбиция да събере знанието на едно място, но и на неговата уязвимост.
Днес съхраняваме текстове върху сървъри, правим резервни копия и можем за секунди да копираме милиони страници. Това лесно създава усещането, че информацията вече почти не може да бъде изгубена.
Историята на Александрия ни напомня за нещо друго: знанието не оцелява само защото някога е било записано. То оцелява, когато продължаваме да го използваме и предаваме.
И с човешката памет не е много по-различно. Знанията избледняват, когато не ги използваме и не си ги припомняме. Но по-важна от запаметяването на отделни факти е способността да учим, да запомняме и да извличаме наученото, когато ни потрябва. И тази способност също се поддържа чрез употреба.
Може би това е един от най-интересните уроци на Александрийската библиотека: знанието не се съхранява пасивно. Нито в библиотеките, нито в човешката памет.
Това е третата статия от поредицата „История на знанието“. Продължението следва…
