При раждането човешкият мозък тежи около 300 грама, или приблизително една пета от крайното си тегло. Теглото на мозъка на новородените човекоподобни маймуни е почти същото или малко по-малко, някъде между 200 и 300 грама, но то се равнява на цели две трети от крайното му тегло.
Средният човешки мозък тежи 1360 грама, но често достига 2000 и дори 2231, както е при Кромуел, или 2238, както е при Байрон. Мозъкът на възрастна горила, шимпанзе или орангутан тежи от 300 до 500 грама.
„Човекът трябва да бъде опазван и обучаван, а малкото човекоподобно маймунче се изправя пред реалностите на живота скоро след раждането си“
коментира сър Артър Кийт в книгата си „Човешкото тяло“. Този коментар предполага, че зад еволюцията стои нечия насочваща ръка или ум. Много по-малко спорно и съответстващо на фактите би било, ако кажем, че колкото тежестта на мозъка е по-близка до тази на възрастното животно, толкова способността за функциониране веднага след раждане е по-близка до тази на възрастното животно.
В това отношение човешкото дете заема уникално положение. От всички животни то се ражда с най-малка част от крайното тегло на възрастния мозък. Именно това е и най-значимата разлика между човека и другите животни.
Животните, родени с мозък, по-близък до този на възрастен, идват с „готови“ реакции към външните стимули и към повечето стимули, които вероятно ще срещнат в живота. Поведението им е рефлективно, изградено от комплексни едновременни или последователни рефлекторни реакции. Тези реакции са унаследени, налични още от раждането или скоро след него, отговарящи на общи за всички предходни поколения стимули. Поради това поведението на тези животни е физиологичен процес, доколкото заобикалящата среда остава същата като онази, при която рефлекторната реакция се е развила. Ако средата се промени твърде рязко, рефлекторната реакция може да се окаже гибелна за индивида по същия начин, по който тя му е служила. Само ако средата се променя съвсем постепенно, с миниатюрни стъпки, ще има постепенно изменение на реакцията на индивида.
Колкото по-близък до зрелостта е животинският мозък при раждане, толкова по-стереотипно е поведението. Тогава има голямо сходство в движенията, стойката и реакциите като цяло, както и между отделните индивиди.
В най-общ смисъл ученето представлява придобиване на други реакции към дадени стимули. Ето защо, тъй като са родени с готовите реакции на почти зрели мозъци, животните имат малък капацитет за учене. Придобиването на нова реакция е възможно само при премахване на вродената реакция. Това НЕ Е невъзможно, но е изключително трудно. Ритмичната многократна поява на старите реакции и изплуването на повърхността на всички останали техни възможности следват законите, установени от школата на условните рефлекси.
За такова поведение може да се каже, че е резултат от ученето на вида като цяло. И след като е установено генетично и завещано на зрелия мозък, не остава много място за бързи пренастройки от страна на отделните индивиди. Ако би имало животно, родено с напълно възрастен мозък, вероятно то не би било способно изобщо за никакви адаптации, а реакциите му биха били напълно стереотипии и предвидими.
Колкото мозъкът при раждането е по-близък до крайния си размер, толкова по-запълнени са пътищата и веригите нанервната система и толкова по-завършени са взаимните им връзки. Такъв е случаят при животните. При раждането си те могат да правят практически всичко, което възрастното може, но с по-малко сила, точност и сигурност. Нищо фундаментално различно няма да се случи в индивидуалния им живот.
Но човекът, чийто възрастен мозък е няколко пъти по-тежък, отколкото при раждането, притежава по-малко готови реакции към външни стимули. Нервната му система расте в същото време, в което до нея достигат външните стимули. Следователно външната среда има по-голямо влияние върху нервната му система, отколкото при всички други животни. В това отношение количествената разлика е толкова голяма между човека и животното, че можем да я приемем като ново качество.
Всички висши животни произвеждат звуци. Те са едни и същи, независимо дали бозайниците израстват сред себеподобни или в пълна изолация. Животните унаследяват не само мускулите, нервите и нуждата да произвеждат звуците, но и схемата на връзките, относителната сила на различните мускули и т.н. У човека гласните струни и нервните връзки не са наследствено свързани с никаква определена схема и дете, израснало в пълна изолация, не би могло да говори на друг човек. Следователно средата и личният опит играят много по-голяма роля при формирането на човека, отколкото при всички други животни.
Птиците в Япония пеят почти по същия начин като птиците от съответния вид във Великобритания. Песента им е генетично унаследена, вродена дейност, формирана въз основа на древен модел, развил се заедно с вида.
При хората няма генетично унаследяване на езика, походката или друга мускулна активност и всяка група създава свои собствени. Някои сходства в мускулната активност, например при речта, напомняща тази на родителите, могат бъдат обяснени с наследената анатомична структура, благоприятстваща, заедно с родителите, предпочитание към определен тип вокална активност измежду всички възможни. Следователно, личният опит е много по-важен при хората в сравнение с всички други животни.
Накратко можем да кажем, че човешкият мозък е такъв, че ученето, или придобиването на нови реакции, да бъде за него нормална и свойствена дейност. Способен е да функционира с всяка възможна комбинация от нервни взаимовръзки до момента, в който личният опит не формира онази, която ще бъде предпочитана и активна.
От книгата „Тяло и зряло поведение” на Моше Фелденкрайс
(издателство „Изток-Запад”, София, 2017)
