5 ПСИХОЛОГИЧЕСКИ ЕКСПЕРИМЕНТА, КОИТО ПРОЯВИХА НАЙ-ЛОШИТЕ СТРАНИ НА ЧОВЕЧЕСТВОТО

5 experimentsНие сме навикнали да считаме себе си за разумни, самостоятелни хора, които не са предразположени към необяснима проява на жестокост или безразличие. На практика обаче това не е съвсем така. При определени обстоятелства  Homo sapiens  удивително лесно се отказва от своята „човечност”.

1. Експеримент на Аш (1951)

Изследването имало за цел да изучи конформизма в групите. Студенти доброволци били поканени уж за проверка на зрението им.

Доброволците били в група със седем актьора, чиито резултати не се отчитали при резултатите. На младите хора било показвано картонче, на което била изобразена само една вертикална линия. След това им показвали друго картонче, на което били изобразени три линии. На участниците предлагали да определят коя от тях съответства по размер с първото картонче. За мнението им ги питали най-накрая.

Тази процедура била проведена 18 пъти. При първите два наговорени участници посочили правилните отговори, което не било трудно, тъй като съвпаденията на линиите на всички картончета били очевидни. Но след това те започнали единодушно да се придържат към неверен вариант. Понякога един или двама актьори в групата били инструктирани 12 пъти да избират верния вариант. Но независимо от това участниците в експеримента изпитвали изключителен дискомфорт заради това, че тяхното мнение не съвпадало с това на мнозинството.

В резултат 75 на сто от студентите не били готови дори веднъж да застанат срещу мнението на мнозинството – те посочвали грешния вариант, независимо от очевидното визуално несъответствие на линиите. 37 на сто от всички отговори се оказали грешни и само един от доброволците от контролната група от 35 човека допуснал една грешка. При това, ако участниците в групата се разминавали в мненията или независимите в групата били двама, вероятността за грешка намалявала четири пъти.

Какво говори това за нас?

Хората силно зависят от мнението на групата, в която се намират.  Дори ако то противоречи на здравия смисъл или на убежденията ни, това не означава, че ще можем да му противостоим. Докато съществува макар и призрачна заплаха за осъждане от страна на околните, на нас ни е по-лесно да потиснем своя вътрешен глас, отколкото да отстояваме позицията си.Mnemonics 9

2. Експериментът с добрия самарянин (1973)

В притчата за добрия самарянин се разказва за това как пътник безвъзмездно помага на ранен и ограбен човек, който бил подминаван от всички останали. Психолозите Даниел Бастън и Джон Дарли решили да проверят колко силно подобни нравствени императиви влияят на поведението на човека в стресови ситуации.

На едната група студенти семинаристи разказали притчата за добрия самарянин, след което били помолени да прочетат проповед за това, което чули в друга сграда на кампуса. На втората група било поръчано да приготвят реч за различните възможности за устройване на работа. При това доброволците били помолени да бързат особено много по пътя към аудиторията. По пътя от едната сграда до другата студентите видели на пуста алея лежащ на земята човек, който изглеждал така, сякаш има нужда от помощ.

Изяснено било, че студентите, които по пътя се готвили за проповед за добрия самарянин, реагирали на тази ситуация точно както и втората група участници в теста – върху решението им изключително силно влияело ограниченото време. Само 10 на сто от семинаристите, които били помолени да отидат в аудиторията възможно най-бързо, помогнали на непознатия. Останалите не го направили дори след току-що чутата лекция колко е важно да се помага на ближния при тежки ситуации.

Какво говори това за нас?

Ние сме в състояние с удивителна лекота да се отказваме от религии или други етични императиви, щом това ни е изгодно. Хората са склонни да оправдават своето безразличие с изрази като „това не ме засяга”, „все едно с нищо не можех да му помогна”  или „тук ще се оправят без мен”. Най-често това става не по време на катастрофи или кризисни ситуации, а в хода на всекидневния ни живот.

3. Експеримент „Безразличният свидетел” (1968)

През 1964 г. престъпно нападение над жена, което се повторило два пъти в рамките на половин час, завършило със нейната смърт по пътя за болницата. Свидетели на престъплението станали повече от десетина човека.(В своя сензационна статия списание Time погрешно посочва 38 човека.) И въпреки това никой не си направил труда да се отнесе с необходимото внимание към това произшествие. Мотивирани от това събитие Джон Дарли и Боб Латейн решили да проведат свой собствен експеримент.

Те поканили доброволци да участват в дискусия. Аргументирайки се това, че ще бъдат обсъждани изключително деликатни въпроси, на съгласилите се участници предложили да общуват разделено с помощта на разговорни устройства. По време на разговора един от събеседниците  симулирал епилептичен припадък, който можел лесно да се разпознае по звуците от говорителите. Когато разговорът се провеждал поединично с всеки 85 на сто от участниците реагирали живо на случващото се и се опитвали да помогнат на пострадалия. Но когато участникът предполагал, че освен него в разговора участват още 4 човека, само 31 на сто намерили сили да направят опит някак да повлияят на ситуацията. Всички останали смятали, че с това е длъжен да се заеме някой друг.

Какво говори това за нас?

Ако си мислите, че големият брой хора наоколо осигуряват вашата безопасност, това съвсем не е така. Тълпата може да бъде безразлична към чуждата беда, особено, когато в трудна ситуация са попаднали хора от маргиналните групи. Докато до нас има още някой ние с радост прехвърляме отговорността за случващото се върху него.G za M 11

4. Станфордският затворнически експеримент (1971)

Военно-морският флот на САЩ искал по-добре да разбира природата на конфликтите в неговите изправителни учреждения, поради което ръководството на ведомството се съгласило да заплати експеримент на поведенческия психолог Филип Замбардо. Ученият оборудвал подземие на Станфордския университет като затвор и поканил мъже доброволци да приемат ролята на надзиратели и затворници – всички били студенти в колежа.

Участниците трябвало да преминат през тест за здравословното им състояние и психическа устойчивост, след което чрез жребий били разделени на две групи по 12 човека – надзиратели и затворници. Охранителите носели униформа от военния магазин, която копирала истинските униформи на затворническите надзиратели. Те получили дървени палки и огледални слънцезащитни очила, през които очите им не се виждат. На затворниците предоставили неудобни дрехи без долно бельо и гумени чехли. Към тях се обръщали само по номерата, които били пришити към униформите. Освен това те не можели да свалят от глезените си малките вериги, които трябвало постоянно да напомнят за тяхното затворничество.
В началото на експеримента затворниците били пуснати у дома. От там уж ги арестува щатската полиция, която съдействала в провеждането на експеримента. Те преминали процедурата по вземане на пръстови отпечатъци, фотографиране и прочитане на правата им. След това били разсъблечени до голо, оглеждали ги и им давали номер.

За разлика от затворниците охранителите работели на смени, но много от тях в хода на експеримента с удоволствие идвали и допълнително на работа. Всички доброволци получавали по 15 долара на ден – ако се пресметне инфлацията, това през 2012 г.  се равнява на 85 долара. Самият Зимбардо взел ролята на главния управляващ затвора. Експериментът трябвало да продължи четири седмици. На надзирателите била поставена една единствена задача – обхождане на затвора, което те могат да правят така, както си поискат, но без прилагане на сила върху затворниците.

Още на втория ден затворниците се вдигнали на бунт, по време на който те барикадирали входа към камерата с помощта на легла и започнали да дразнят охранителите. В отговор за успокояване на вълненията те използвали пожарогасители. Скоро след това те заставили своите подопечни да спят голи върху бетона, а ползването на душ се превърнало в привилегия за затворниците. В затвора започнала да се разпространява страшна мръсотия – затворниците отказвали да ходят до тоалетната извън  затворническата камера, а кофите, които използвали за облекчаване на нуждите си, забранили да се чистят като вид наказание.
Садистични наклонности проявил всеки трети охранител – издевателствали над арестантите, като заставяли някои от тях да мият тоалетните с голи ръце. Двама от тях били до такава степен травмирани, че поискали да бъдат изключени от експеримента. Един от новите участници, дошъл на мястото на отказалите се, бил до такава степен травмиран от видяното, че скоро обявил гладна стачка. В отговор той бил преместен в тесен килер – единична килия.

На други затворници предложили избор: да се откаже от одеялото или да остане в единичната килия цяла нощ. От комфорта си се отказал само един човек.
Работата на затвора била следена от 50 наблюдатели , но само едно момиче, дошло да направи няколко интервюта с участниците в експеримента, се възмутило от случващото се. Затворът в Станфорд бил затворен само ШЕСТ дни след като в него влезли хора. Много от надзирателите изразили съжалението си, че експериментът приключва преждевременно.

Какво говори това за нас?

Хората много бързо приемат наложената им социална роля и до такава степен се увличат от собствената си власт, че границата на позволеното спрямо другите се изтрива стремително бързо. Участниците в Станфордския експеримент не са садисти, те били най-обикновени хора. Както, вероятно, и много от нацистките войници или надзиратели в затвора Абу-Грейб, който разтърси света с документираните невероятни гаври със затворници. Висшето образование и доброто здраве не попречило на доброволците да прилагат насилие над хората, над които имали власт.SpeedReading 5

5. Експериментът на Милграм (1961)

По време на Нюрнбергският процес много от осъдените германски нацисти оправдават своите действия с това, че просто са изпълнявали чужди заповеди. Военната дисциплина не им позволява да се ослушват дори, когато не харесват указанията. Заинтересуван от тези обстоятелства йелският психолог Стенли Милграм решил да провери колко далече могат да стигнат такива хора навреждайки на другите, когато това влиза в служебните им задължения.

Участниците в експеримента били набрани срещу неголямо заплащане сред доброволци, като нито един от тях не предизвиквал опасения у експериментаторите.  В самото начало между доброволците и специално подготвени актьори се разигравали роли на „ученици” и „учители”, като на доброволците винаги се предлагала втората роля. След това актьор „ученик” демонстративно връзвали върху кресло с електроди, а на „,учителя” давали опознавателен електрически заряд от 45 v и го отвеждали в друга стая. Там го слагали до генератор, на който имало 30 превключвателя от 15 до 450 v със стъпка 15 v. Под контрола на експериментатора – човек в бяла престилка, който през цялото време се намирал в стаята, „учителят” трябвало да проверява „ученика” за запаметяването на множество двойки асоциации, които му били прочетени по-рано. За всяка грешка получавал наказание във вид на токов удар. С всяка нова грешка силата на тока се увеличавала. Групите превключватели били надписани. Заключителният надпис гласял: „Опасно: трудно поносим удар”. Последните два превключвателя се намирали извън групите, били графично обособени и отбелязани с маркер „ХХХ”. „Ученикът” отговарял с помощта на четири бутона, неговият отговор се изписвал на светлинно табло пред „учителя”.  Двамата били разделени от стена.

Ако „учителят” се колебаел какво наказание да приложи, експериментаторът, чиято настойчивост се увеличавала с размера на съмненията му, с помощта на специално приготвени фрази, го заставял да продължи. При това той по никакъв начин не можел да заплашва „учителя”. При достигане на 300 волта от стаята на „ученика” се чували отчетливи удари по стената, след което „ученикът” престанал да отговаря на въпросите. Мълчание в продължение на 10 секунди се приемало от експериментатора за неправилен отговор и той присъждал увеличение на токовия удар.

На следващия токов удар от 315 волта ударите по стената станали още по-настойчиви, след което „,ученикът” престанал да реагира на въпросите. Едва по-късно в друг вариант на експеримента стаите не били толкова много звукоизолирани, а „ученикът” отрано предупреждавал, че има проблеми със сърцето и на два пъти – при 150 и при 300 волта се оплаквал, че му е лошо. В последния случай той се отказвал да продължи участието си в експеримента и започнал силно да крещи зад стената, когато му назначавали нови токови удари. След 350 волта той престанал да крещи, продължавайки да получава токови удари. Експериментът се смятал за завършен, когато „учителят” три пъти прилагал възможно най-голямото наказание.

65 на сто от участниците достигнали до последния превключвател и не спрели, докато за това не ги помолил експериментаторът. Само 12,5 на сто отказали да продължат веднага, след като жертвата за първи път започнала да чука по стената. Всички останали продължили да натискат бутоните дори след като иззад стената престанали да идват отговори.

По-късно този експеримент се е провеждал още много пъти – в други страни и при други обстоятелства – с възнаграждение или без, с мъжки и женски групи. Ако основните базови условия оставали неизменни, не по-малко от 60 на сто от участниците достигали до края на скалата – независимо от собствения си стрес и дискомфорт.

Какво говори това за нас?

Дори бидейки силно потиснати, въпреки всички прогнози на експертите, преобладаващ брой участници били готови да прекарат през непознат човек смъртоносен токов удар само защото до тях стои човек в бяла манта, които им казва да го направят. Повече от хората удивително лесно се подчиняват на авторитетите дори, ако това води след себе си до разрушителни и трагични последици.

Източник: snaiper-bg.net