(Робърт Максуел и раждането на съвременната научна публикация)
Днес повечето хора вярват, че научните списания са част от самата наука — почти като лабораториите или университетите.
Но в действителност системата, чрез която науката се публикува, се е превърнала в една от най-доходоносните индустрии в света.
В центъра на тази трансформация стои една противоречива фигура: Робърт Максуел (1923-1991) — един медиен магнат и издателят, който превърна научните списания в глобален бизнес.
Преди Максуел, т.е. допреди Втората световна война повечето научни журнали се издават от университети, академии, научни дружества. Те са сравнително малки и съществуват, за да обслужват общности от учени, а не пазари.
След войната обаче науката започва да расте експлозивно, а държави и индустрии инвестират огромни средства в нея. Тогава на Максуел му „светва крушката“:
- Учените пишат безплатно.
- Учените рецензират безплатно.
- В същото време университетските библиотеки плащат скъпо за достъп.
Това превръща научното знание в перфектен търговски продукт. Така през 50-те години Максуел превръща малкото издателство „Pergamon Press“ в индустрия за масово производство на научни журнали и създава списания за всяка ниша:
- молекулярна биология,
- материалознание,
- невропсихология,
- нови клонове на физиката и медицината.
Но това не е било просто издателство, това е било вербовка. Максуел не чака учените да публикуват — той ги търси по конференции, вечери и приеми. Предлага им престиж, международна видимост, финансиране за научни общества. Изкушена науката доброволно се влива в неговата издателска мрежа.
Библиотеките на свой ред стават златна мина, защото нямат избор — ако не платят за статиите, учените им губят достъп до собствените си изследвания. Така възниква моделът, който съществува и днес:
учените работят безплатно →
издателите продават →
университетите плащат.
Време е да въведем термина импакт-фактор, който е нещо като „рейтинг“ за научни списания. Той не измерва колко е вярна една статия – а колко често другите учени я цитират. С други думи: импакт-факторът измерва вниманието, не качеството. Публикация в списание с висок импакт-фактор се приравнява на повече престиж, повече грантове, повече кариера.
Импакт-факторът не пита:
- дали резултатът е верен,
- дали е възпроизводим,
- дали е важен.
Той пита само дали е бил цитиран автора.
Съответно това създава изкривени стимули:
1) Сензациите печелят.
Шокиращи, „революционни“ резултати се цитират повече, затова журналите ги предпочитат, затова учените ги търсят.
2) Положителните резултати се публикуват по-лесно.
„Намерих ефект!“ се цитира повече от „Не намерих нищо“. Затова отрицателните резултати изчезват.
3) Гонка за публикации.
Не „добра наука“, а много цитируема наука.
И най-важното е, че импакт-факторът е създаден като библиографски инструмент и днес управлява:
- кариерата на учените,
- поведението на журналите,
- посоката на науката.
Това е все едно Netflix да определя кое кино е „качествено“ според гледанията, а не според съдържанието.
Как това промени самата наука?
Описаният модел води до:
- лавина от публикации,
- културата „публикувай или умри“,
- натиск за сензационни резултати,
- девалвация на бавното, задълбочено мислене.
И тук започва истинският проблем – кризата на възпроизводимостта.
През 2015 г. списание Nature провежда мащабно проучване сред учени и резултатите са шокиращи:
- Само 39% от психологическите експерименти могат да бъдат възпроизведени.
- Само 25% от предклиничните изследвания на лекарства могат да бъдат повторени.
- Само 11% от изследванията върху рак дават същия резултат при повторение.
!!! Над 70% от учените признават, че не успяват да възпроизведат собствените си резултати.
Паралелно с това делът на научни измами сред оттеглените публикации нараства рязко от 1970-те насам.
Това екстремно явление се случва защото структурата на системата награждава не истината, а:
- бързите публикации,
- „положителните“ резултати,
- сензационните открития,
- съвпадението с доминиращите теории и интереси,
Отрицателни или несигурни резултати почти не се публикуват.
Рецензентите на свой ред не са безпристрастни съдии, а са конкуренти, част от същите мрежи, зависими от същите издатели и рейтинги. Новите идеи често биват спирани от същите хора, които доминират старите парадигми.
Лауреатът на Нобелова награда Питър Хигс (човекът, предсказал бозона – частицата, която доказва защо материята има маса), казва в интервю за The Guardian: „В днешната академична система аз вероятно не бих получил постоянна работа. Не публикувах достатъчно.“
Хигс написва по-малко от десет статии за половин век, но една от тях преобърна начина, по който разбираме Вселената.
Вместо заключение: Науката днес е по-мощна от всякога. Но и по-зависима от система, която не винаги възнаграждава истината, а видимостта.
Тази и други интересни статии може да намерите на сайта.
#РобъртМаксуел #ИмпактФактор #Наука #НаучниПубликации #RobertMaxwell
