Продължавам поредицата „История на знанието“
Представете си, че пишете важен текст. Допускате грешка. Но няма клавиш Backspace. Няма гума. Няма коректор. Няма дори лист хартия, който спокойно да изхвърлите и да започнете отначало.
Точно с този проблем са се сблъсквали древноегипетските писари преди повече от три хилядолетия.
Днес приемаме писането за нещо обикновено. В Древен Египет то е било рядко умение, достъпно за малцина. Да умееш да пишеш означавало не само да владееш стотици йероглифи, но и да познаваш правилата за тяхното използване, различните стилове на писане и дори изкуството красиво да подреждаш текста върху папируса.
Писарят не е бил просто човек, който записва думи. Той е бил държавен служител, архивар, счетоводител, дипломат и понякога дори историк.
Каламът вместо клавиатура
Основният инструмент на писаря бил каламът – тънка тръстикова пръчица, чийто край се оформял като четчица. С нея той потапял в мастило и внимателно изписвал знаците върху папируса.
Използвали се предимно два цвята мастило. Черното служело за основния текст, а червеното – за заглавия, важни бележки, предупреждения и началото на нови раздели. Неслучайно и днес казваме, че нещо е написано „с червени букви“, когато искаме да подчертаем значимостта му.
Мастилото било на водна основа. Именно това имало едно неочаквано предимство.
Древният коректор
Когато писарят сгрешел, слава богу, не било необходимо да изхвърли целия папирус.
Ако мастилото още не било попило добре, грешният знак можел внимателно да бъде измит с влажна гъба или дори с пръст. Ако папирусът вече бил засъхнал, той се изстъргвал с ножче или гладък камък, след което върху мястото се изписвал правилният символ.
Археологически находки показват и още по-интересно решение. Египетските художници и писари използвали гъста бяла смес от минерали, основно калцит и хунтит, с която покривали грешните знаци. След изсъхването ѝ върху същото място можело да се пише отново.
На практика това е древният предшественик на течния коректор, който вече е все по-рядко използван.
Понякога поправката била още по-проста. Грешният знак се ограждал, задрасквал или правилният символ се изписвал непосредствено до него. Дори преди три хиляди години хората не са се вайкали, а са търсели най-бързия начин да поправят допуснатата грешка.
Професия, достъпна за малцина
Днес грамотността изглежда нещо естествено, докато в Древен Египет тя била привилегия. Историците смятат, че едва между 1 и 5 процента от населението можело да чете и пише. Обучението на писарите продължавало години и се провеждало в училища към храмовете и царския двор.
Обикновено това били момчета от заможни семейства, които усвоявали стотици знаци, упражнявали красив почерк и преписвали текстове с изключителна точност. В свят, в който всяка книга се е създавала на ръка, една грешка можела да се преписва поколения наред.
Затова професията била една от най-престижните в държавата. Писарите били освободени от тежък физически труд, военна служба и много данъци. Те заемали важни административни длъжности, работели във фараонската администрация, храмовете и архивите.
Не случайно в древни текстове се срещат съвети към младите хора да станат писари. Докато земеделците работели под палещото слънце, писарят седял на сянка с мастилото и папируса си.
Зад всяка оцеляла книга стои нечия ръка
Когато днес четем древен текст, обикновено мислим за автора. Рядко се замисляме за човека, който го е преписал, поправил, съхранил и предал нататък. А всъщност именно тези почти незабележими хора са направили възможно знанието да стигне до нас.
Следващия път, когато натиснете Backspace или използвате автоматичната проверка на правописа, си струва да си спомните, че преди три хиляди години някой е поправял същия проблем с парче тръстика, малко минерален прах и изключително търпение.
Милионите думи, написани от хиляди писари, са търсели своето място под слънцето. Най-амбициозният опит да бъдат събрани на едно място е била Александрийската библиотека. В следващата статия ще разберем как се ражда тази идея, колко книги е събирала, какво се е случило с нея и защо повече от две хилядолетия по-късно продължаваме да говорим за нея.
Това е втората статия от поредицата „История на знанието“.
Следва продължение…
