Бюлетин

Абонирайте се за нашия бюлетин
Email:
Име:
Tекст:
За да проверим, че не сте робот, моля отговорете на въпроса: Коя година хан Аспарух основава България?

EКСПЕРИМЕНТ С БЕДНИТЕ - ПРЮИТ-ИГОУ

Pruitt IgoeМисълта за това, че всеки човек трябва да живее някъде, не е нова. Още древните атиняни мъчително търсят решение с жилища за бедните и, трябва да признаем, че до ден днешен човечеството не е напреднало кой знае колко по въпроса. Само през XX век, на фона на стремителния ръст на населението, в повечето конституции е фиксирано правото на всеки да има покрив над главата си. И, както се казва, не ни се размина, попаднахме и на приключения.

САЩ са едни от световните пионери в областта на масовото строителство на държавни жилища за бедни. Там още през XIX век започва създаването на програми за осигуряване на жилища, но сериозна работа е предприета  вече след Великата депресия.

Президентът Рузвелт в своя „Нов курс” особено набляга върху строителството на социалните жилища и в първата половина на 30-те години стотици хиляди квадратни метри са предоставени на нуждаещите се – на цена по номинален наем.

В интерес на истината, къщичките на Рузвелт били чудесни – вътре имало по един апартамент с три-четири стаи, имало градинка отпред и заден двор, гореща вода и вана. И почти нищо не стрували. За да получи правото да наеме социално жилище, семейството е трябвало да предостави доказателства за своята пълна нищета. Дребните чиновници и добре платените работници ридаели с кървави сълзи: те били прекалено богати за да живеят там! В резултат, служещите или миньорите плащали два пъти повече за порутен апартамент с една мивка на етажа, а безработните се глезили в гореща вана.

Още дълго социалните жилища в САЩ са като цяло по-добри и по-качествени от частните. Но, разбира се, за всички бедняци къщите не стигат. Затова в края на 40-те и началото на 50-те години вече не се строят къщи, а държавата избира да строи огромни комплекси социални жилища. Това са цели райони със своя инфраструктура: пътища, болници, училища, магазини и, разбира се, високи блокове с удобни и евтини апартаменти, където се преселват бедняците от гетата.G za M 5

Един от тези комплекси става грандиозният проект «Прюит-Игоу», създаден в Сент-Луис, щата Мисури. През 1954 година той тържествено отваря многобройните си врати пред новите жители. Тридесет и един блока на единадесет етажа, обединени в една зона, с озеленени територии за отдих, с малки, но уютни и добре оборудвани апартаменти, с просторни места за общо ползване.

Архитект е младият, продаващ надежди американец от японски произход Ямасаки Минору. Той взима на въоръжение принципа на Льо Корбюзие: модерно, функционално, комфортно. Първите етажи на всички блокове са обособени за съвместните нужди на живущите; има мазета, места за паркиране на велосипеди, перални и други помещения. На всеки етаж се помещава дълга и широка галерия, която по замисъла на автора трябва да стане зона за общуване на съседите. Планирано е мястото да се използва за партита, а в дъждовно време децата да играят там или, в края на краищата, ако му писне на човек да седи сред четирите стени – да има къде да се разходи. Малко преди това в Мисури е отменен принципът на сегрегацията (охраняван от закон за разделното обитаване на бялото и черното население) и комплексът трябвало да стане не само символ на социалното благоденствие, но и форт-пост на интернационализма, толерантността и братството. Наричат го «Прюит-Игоу» — в чест на героя от Втората световна война, чернокожия пилот Оливър Прюит и белия член на конгреса от щата Мисури Уилям Игоу.

Цялата тази хрумка струва на Сент-Луис 36 милиона долара – гигантски средства за онези времена (смело може да умножите числото по двадесет за да разберете порядъка на харчовете).

И през 1954 година хиляди бедни семейства от разни бедняшки квартали на Сент-Луис се заселват в новите, прекрасни апартаменти. Наемът е смехотворен. Разбира се, за доходност от проекта и дума не може да става, затова наемателите плащат само комуналните услуги - също с голямо намаление.

Още Балзак е казал „Бедността е заразна”, но авторите на благородния социален проект явно никога не са се замисляли над смисъла на това предупреждение. По това време левите идеи силно се разпространяват в образованото общество и това, че бедният човек непременно е жертва на жестокия капиталистически свят, се счита за аксиома.Суперпамет мнемоника

Нахрани гладния, облечи голия, дай покрив на бездомния – нима тези правила не трябва да са задължителни за всеки честен човек? Историята на втората половина на XX век, века на великите социални преобразования показа, че тези прекрасни правила се нуждаят от промяна, само че добре обмислена преди това.

След като комплексът „Прюит-Игоу” открива вратите си за социално слабите самотни майки, възрастни госпожи в затруднено положение, студенти от бедни семейства, веднага лъсват много интересни неща:

- оказва се, че пиещите безработни и самотни майки понякога отглеждат синове, които не могат да украсят обществото;

- възрастните жени в окаяно положение, предпочитат едвам да кретат при най-далечните си роднини или дори в мизерен приют, пред това някое от синчетата на самотните майки да ги замеря със собствената й удушена котка;

- на студентите от бедните семейства не им се харесва да ги тормозят и изнасилват в асансьорите, все пак студентите биха предпочели да учат, а не да губят зъбите си в сбиванията по изясняването кой е шеф на етажа;

Скоро цялото бяло население напуска „Прюит-Игоу” и 99,8% от комплекса е обитаван от чернокожи жители.

Образованите чернокожи, които се опитват да си докарат някакви пари, също предпочитат да не се задържат там – тяхната расова солидарност била достатъчна само за първите две кланета на стълбищата.

От двете районни училища към територията на комплекса скоро напускат почти всички учители. Трудно е да разсъждаваш за Хамлет и корен квадратен, когато учениците ти открито мастурбират на първия чин.

Оказва се, че в днешния свят много от бедните не са жертви на обстоятелствата, а хора, които не искат да работят, както и не искат да спазват нормите на правото и приличието. Живеейки сред по-успешните от тях, те волю-неволю се нагласят към хода на живота - вяло, но все пак се включват в някоя от полезните дейности и малко или много се оглеждат да спазват закона.IgrUm4

Най-идиотското решение е да събереш такива хора да живеят сред себеподобни. Почти моментално комплексът се превръща във фактически самостоятелна маргинална държава, където понятието за правото на собственост е по-лошо отколкото при диваците, където отношението към човека, опитващ се честно да изкара прехраната си, е като към лузър и където насилието е доблест.

Вече пет години след откриването на комплекса, само 15% от жителите му плащат минималния наем, който се използва за покриването на сметките по ремонтите, извозването на боклука, тока и водата. След още пет години плащащите падат до 2 %.

Кътчето на социалистическия рай се превръща в най-страшното гето на САЩ. 57-годишната Люси Стоунхолдър, израснала в ”Прюит-Игоу”, разказва: „Галериите бяха място за побоища, където винаги се въртяха тийнейджърските банди. Осветление нямаше никъде: крушките се чупеха минути след поставянето им, тъй като в тъмното на бандите им беше по-лесно да действат. В асансьорите, докато още се движеха, се извършваха групови изнасилвания. В товарните асансьори набутваха невнимателна девойка или жена, при нея нахълтваше цялата сган, асансьора го спираха между етажите и понякога воплите на насилваната се разнасяха буквално с часове из блока.

Полицията идваше само по светло, но да реагира на нощните сигнали тя официално се отказа, тъй като не можеше да осигури безопасността на хората си. Само в редки случаи, специалните части щурмуваха някой от блоковете, когато беше нужно да хванат някоя от бандите. Денем имаше шанс да се покажеш на стълбището, във входа или на улицата, но щом слънцето залезеше, всички се заключвахме вкъщи и каквото и да се случваше, не смеехме да покажем носовете си навън”.SpeedReading 5

Другата „щастливка” да бъде жител на комплекса, Руби Ръсел, във филма „Митът „Прюит-Игоу: историята на града”, си спомня: „Всичките общи зони бяха се превърнали в бойно поле. Сутрините там се биеха децата, през деня – тийнейджърите, вечер застъпваха криминални групи. Всеки човек, който не беше свързан с престъпниците и който имаше и най-малкия шанс да напусне „Прюит-Игоу”, направо бягаше оттук. Блоковете се деляха на „добри” и „лоши”. Моят беше „добър”. На някои етажи ние дори имахме здрави прозорци и боклукът не преливаше по коридорите, престрелките бяха рядкост на фона на „лошите” блокове. Въпреки това и в нашия „добър” блок се случваха убийства.”

Именно в годините на „Прюит-Игоу” Сент-Луис заема почетното трето място сред най-опасните за живеене градове на САЩ (като и до ден днешен държи тази позиция). В средата на 60-те „Прюит-Игоу” вече изглежда като идеално място за снимките на зомби-апокалипсис. Фасадите зеят от счупените прозорци, територията около блоковете е пълна с планини от боклук – чистачите отдавна са се отказали да обслужват комплекса. Отгоре до долу коридорите са изписани със сквернословия, едвам осветявани от фенери, омотани в антивандална мрежа.

Тук се стича 75% от целия наркотрафик на Сент-Луис, затова на много от стълбищата се гърчат човешките тела на онези, влезли в своята страшна нирвана, като не може да се различат живите от труповете. На улиците няма проститутки, защото е прекалено опасно; местните момичета ходят да работят в по-престижни райони (всяка трета жителка на комплекса е  арестувана за проституция, а всеки втори мъж е осъждан). Районът смърди невероятно; вонята многократно се усилва след като в един от блоковете се спуква канализацията и сградата е залята с нечистотии от покрива до мазето.

През 1970 година сент-луиския комплекс от социални жилища „Прюит-Игоу” официално е обявен за бедствена зона. Тук няма наводнения, нито пожари, нито торнадо – тук ситуацията е много по-зле. Нито един от проектите по реконструирането на комплекса и спасението на неговите жители не е признат за ефикасен от градската администрация. Комуникациите явно се рушат, а провеждането на ремонтни работи и реконструкции, отчитайки местните особености, не представлява възможност. Властите приемат единственото приемливо решение.Effective Studing

Жителите са изселени и насочени към други социални жилища – обикновено това са един-два малки блока в относително приличен район. След това полицията и армията правят рейд по изселване на блока, хващат бездомните и наркоманите, правят кордон и го взривяват.

След две години „Прюит-Игоу” представлява ред огромни ями, пълни със строителен боклук, над които спешно се засажда трева с маргаритки. Сент-Луис вече се сблъсква с проблема «децата на Прюит-Игоу». Това са десетки банди и няколко хиляди главорези, които от малки са свързани със съвместния опит да оцеляват в много, много дивите градски джунгли.

Именно проблемът на комплексите със социални жилища кара благополучните филантропи да разберат, че само с пари и други блага съществуването на хората не може да се направи по-добро докато са изхвърлени от културния живот. Дори обстоятелствата на всеобщото образование не са панацея. И само постоянният контакт с носителите на другата културна парадигма може да изтреби духа нa бедните квартали и гетата, като дори този процес ще е бавен и разтегнат във времето на няколко поколения.

Превод: zenom.pro