Бюлетин

Абонирайте се за нашия бюлетин
Email:
Име:
Tекст:
За да проверим, че не сте робот, моля отговорете на въпроса: Коя година хан Аспарух основава България?

ЗАЩО С ВЪЗРАСТТА ВСЕ ПО-МАЛКО ОБИЧАМЕ НОВИТЕ НЕЩА

Robert SapolskyСпоред Робърт Саполски - професор по биология и неврология в университета Станфорд и научен сътрудник към Института за изследване на приматите към Националния музей на Кения, когато достигнем 35 години повечето от нас престават да възприемат новата музика, а към 39 вече не желаят да опитат необикновена храна.

В есето си „Monkeyluv: And Other Essays on Our Lives as Animals”, той обяснява защо с напредване на възрастта все повече страним от новото.

Защо с напредване на възрастта пренебрегваме новите неща?

Колкото и да се стараех да не му обръщам внимание, моят помощник ми лазеше по нервите. След като се дипломира, Пол реши да поработи преди да продължи с магистратурата си по английска литература.

Той работеше чудесно, но музикалният му вкус беше …

Седеше прегърбен пред компютъра си, а от колонките му звучеше поредният кошмар, който в момента слушат двадесетгодишните.

Докато можеше научно да се докаже, че музиката му е по-зле от онази, която слушаше моето поколение, нямаше никакви проблеми той да слуша този боклук. Дразнеше ме това, че той не я слушаше просто така.

Няколко часа Sonic Youth, — а после изведнъж късният Бетовен. След това живо изпълнение на кънтри. Музикалните му стилове се сменяха постоянно.

Григориански песнопения, Шостакович, Джон Колтрейн, хитовете на джазовите оркестри, Има Сумак, ариите на Пучини, песни на ловците-пигмеи, Филип Глас, класически клезмер.

Харчеше първите си изкарани пари за методичното изследване на новите видове музика, внимателно ги прослушваше, съставяше си собствено мнение: някои неща хич не му харесваха, но се наслаждаваше на процеса.

Такъв беше във всичко. Носеше брада и дълга коса, после изведнъж се обръсна гола глава. „Помислих си, че ще е интересно да проверя дали външността ми ще повлияе на начина, по който хората общуват с мен”.

Свободното си време прекарваше в участия в кинофестивали на индийските мюзикъли, само заради новия опит. Задълбочаваше се в Мелвил, после в Чосър, следваха ги съвременните унгарски реалисти. Той беше дразнещо непревзет, открит за всичко ново. Това дори не дразнеше – това потискаше, тъй като ме караше да обърна внимание на собствената ми ограниченост.

ИгрУм 2

Аз винаги слушам музика, но не си спомням кога за последен път слушах някой нов изпълнител. Например, обичам всичкия Малер, но слушам само двете ми любими симфонии. Обичам реге и вечно въртя една и съща касета на най-добрите песни на Боб Марли. А ако ще вечерям в ресторант, винаги ще си поръчам едно и също.

Как се случи това? Откога ми стана толкова важно да чувствам сигурна почва под краката ми? Кога успях да се превърна в един от онези, които купуват сборниците „The best”, рекламирани посред нощите?

За много от нас това би станало повод за самоанализ и болезнено приемане на истината по пътя към личностното израстване.

Бидейки учен, реших да изхитрувам и вместо това да изуча предмета. Облякох бяла престилка и въоръжен с микроскоп, започнах да звъня по телефона.

Исках да разбера има ли ясно изразени периоди на узряване, когато се полагат основите на културните ни вкусове, когато сме отворени за нов опит и дори се стремим към него заради самия него. И най-важното, исках да разбера има ли определена възраст, в която тези отворени към новото прозорци се затварят.

В кабинета си дочувах звуците на Вагнер, изпълнени на укулеле. Размишлявах. Кога ли се формират музикалните ни вкусове, кога преставаме да възприемаме новата музика?

Започнахме с асистента ми да прозвъняваме радиостанциите, които се специализираха върху музика от определени периоди – съвременен рок, 70-те в духа на “Stairway to heaven”, ду-уап от 50-те и така нататък. Задавахме едни и същи въпроси на всички ръководители на радиостанциите: „Кога се появи основната част от музиката, която пускате? Каква е средната възраст на вашите слушатели?”

След като получихме над четиридесет обаждания от цялата страна, видях очевидната закономерност. Малко 17-годишни слушат сестрите Андрюс, рядко в старческите домове звучи Rage Against the Machine, а феновете на шестдесетминутните опуси на Джеймс Тайлър минават на дънки свободна кройка.

Данните, получени от отговорите на двата въпроса, ни дават много надеждни показатели, които да посочат на колко години е бил средният любител на определения музикален стил, когато той за първи път е чул предпочитаната от него музика.

Разбрахме, че повечето са били на двадесет или по-малко, когато за първи път са чули музиката, която избират да слушат през останалия си живот.

Отчитайки изменчивостта на данните, разбрахме, че ако в момента на появата на новата популярна музика сте били над 35-годишен, вероятността да не си пускате тази музика е над 95%. Прозорецът се е затворил.

Развълнуван от данните, се обърнах към чувствената сфера на храната. На каква възраст хората са най-отворени за нова храна? Психолозите отдавна изучават вкусовите нововъведения в лабораториите, опитвайки се да разберат как животните избират храната, набавят липсващите хранителни вещества и избягват отровите.

За това са се замисляли и зоолозите – специалистите по дивата природа. Заради деградацията на средата на обитание, някои диви популации са принудени да се преместят в нови екосистеми.

Антропологът Шърли Страм изучавала група диви павиани в Кения, след като местните фермери завладели територията на нещастните животни, които били принудени да се адаптират към нови такива. Тя наблюдавала как животните разбират кои растения в новите условия стават за храна.

Лабораторните и полевите изследвания показват един и същи резултат: животните обикновено странят от новата храна, а когато са достатъчно гладни, за да опитат нещо ново, най-младите са по-склонни да го направят: те по-често откривателстват и са готови да променят поведението си, наблюдавайки, че някой друг вече го е направил. 

Дали при хората се случва същото? Използвайки подхода за времевите прозорци при радиостанциите, реших да се обърна към храната, която да е достатъчно странна и е навлязла относително скоро, според общите американски стандарти.

Реших, че сушито подхожда най-добре. Парченца сурова риба с хрян и цветя от зеленчуци, най-вероятно до ден днешен отблъскват любителите на познатото печено месце.

Отново се заехме да прозвъняваме суши-баровете от целия Среден Запад, от Омаха и Небраска до Минесота. „Кога в града ви се появи първото суши? На каква възраст са клиентите ви, без да броим азиатците?

Вестта за това, че биолог от Станфордския университет събира информация за изследване, предизвика почти физически ступор сред клиентите на някои ресторанти. А в Блумингтън, щата Индиана, се сблъскахме с враждата между два ресторанта поради спора, кой от двата е отворил първи.

След около петдесет ресторанта, ние определихме закономерността. Когато сушито се е появило в града, средностатистическият клиент на суши-бара (с изключение на азиатците) е бил на 28 или по-малко години, а ако е бил над 39-годишен, то вероятността, че той никога няма да го докосне е над 95 %. Прозорецът се затвори още веднъж.

Това ме накара да изуча още една категория. Живея недалеч от улица Хейт в Сан Франциско, в район, където човек навършил четиридесет и отгоре години, разбира колко много прозорци на нововъведенията са се затворили в главата му.

Благодарение на тази близост смътно осъзнавах, че стандартите на скандалната мода леко са се променили от времената, когато обувахме дънки в училище в знак на бунт срещу родителите. Най-вероятно в тази област също можем да приложим подхода на времевите прозорци.

Татуировките не съответстват на изискванията на това изследване, тъй като са на модния подиум отдавна, само се променя съдържанието им. Обеците на ушите при мъжете са загубили символичния си смисъл – толкова са разпространени вече, че дори Дик Чейни да си сложи обеца, неговите избиратели не биха и мигнали.

Вече се добрах до пиърсинга на езика, пъпа и гениталиите. Скрих се в кабинета си и помолих асистента ми да прозвъни салоните, предоставящи услугата и да попита: „Кога за първи път отворихте салона в града си? На колко години е вашият среден клиент?”

G za M 2

Удивително, но тези въпроси от биологическия факултет на Станфорд не накараха нито една вежда да потрепне – с пиърсинг или без. Явно, нищо не можеше да учуди собствениците на подобни салони.

След обработката на тридесет и пет пункта, имахме ясен отговор. Средният носител на гвоздеи в езика беше на осемнадесет или по-млад, когато стана модерен този деконструкционен херменевтичен жест (или каквото и да е там). Ако сте били на двадесет и три или по-възрастен, то има над 95% вероятност, че не сте си пробили езика – по-скоро имате прическа като на Дженифър Анистън.

Имахме големи научни открития.

По същество, поне един модерен новаторски прозорец на възприемчивостта се затваря към двадесет и три годишна възраст;

За популярната музика това е тридесет и пет годишна възраст;

За необикновената храна – тридесет и девет;

Скоро разбрах, че в своето изследване съм изобретил велосипеда: тези закономерности са вече добре известни. Една от тях е типичната младост на творческия процес.

Някои научни области, например, математиката, се строят върху творческите пробиви на вундеркиндите.

Същата схема, макар и не толкова ярка, се проявява и в други творчески професии.

Сметнете количеството мелодии на година от един композитор, стихотворенията от един поет, новите резултати от учения и средно в относително младата възраст пикът започва са спада.

Тези изследвания също показват, че великите творчески умове с времето не само са по-малко способни да създадат нещо ново, но се намалява и възприемчивостта им за новото от външния свят, както го наблюдавахме в примера със суши-бара.

Спомнете си как Айнщайн е водил ариергарден бой срещу квантовата механика. А невероятно успешният клетъчен биолог Алфред Мински ще влезе в историята като последният голям авторитет в своята област, който е отричал представите за ДНК като за молекула на наследствеността.

Както е отбелязал физикът Макс Планк, поколението от състоялите се учени не приема новите теории, вместо това те умират.

Понякога закостенялост на ума проявяват остаряващите революционери, отхвърлящи това, което следва да е логическото продължение на тяхната революция.

Да кажем, Мартин Лутър е прекарал последните си години, спомагайки потушаването на селските въстания, вдъхновени от освободителните влияния на неговите идеи. Това е проява на устойчива тенденция.

С остаряването повечето от нас – без значение дали става дума за възрастен учен, който не признава заблудените си ученици, или за шофьора, който по пътя си за вкъщи върти ръчката на радиото, за да намери някоя позната мелодия, ставаме все по-малко отворени за новото.

За какво говори това? Бидейки невробиолог, първо се опитах да използвам гледната точка на науката за мозъка. Начинът, по който в миналото учените са си представяли остаряването на мозъка, може лесно да обясни тази закономерност.

В стария модел мозъкът на всеки тийнейджър е в отлично състояние, с всеки ден работи все по-добре и създава множество нови невронни връзки. След това в някакъв момент (може би буквално в деня на двадесетия ви рожден ден) се случва нещо и вие започвате да губите невроните си (по 10 000 на ден, както вече всички знаем).

За да избегнем този аспект на нормалното остаряване, към четиридесетгодишна възраст нервната ни система се доближава към тази на скаридата. В този модел мозъкът представлява пустиня от мъртви неврони в областите, отговарящи за търсенето на новото.

Само че този модел има огромни недостатъци. Първо, 10 000 мъртви неврони на ден е мит: остаряването на мозъка не предизвиква широка загуба на неврони.

Остаряващият мозък дори може да създава нови неврони и връзки. Въпреки това, остаряващият мозък действително търпи чисти загуби в свързаността на невроните.

Възможно е това да има отношение към факта, че с остаряването ни е по-трудно да попиваме новата информация и да я прилагаме по нов начин, докато способността ни да си спомняме факти и да ги прилагаме по привичния за нас начин си остава невредима.

Но това не обяснява факта защо се понижава привлекателността на новото. Не мисля, че повечето избират старата добра пържола само защото не могат да разберат защо трябва да ядат сурова риба в сушито.

И последният дефект на невробиологичните разсъждения: в мозъка няма никакъв „център на новото”, както няма зона на модата, музиката, храната, които остаряват с различна скорост.

SpeedReading 5

Така че тук невробиологията не ни помага.

Обърнах се към психологията. Психологът Дин Кит Саймънтън в най-важното изследване показа, че при великите умове творческата резултативност и способността им да възприемат новото има своите особености: спадът се определя не толкова от възрастта на човек, колкото от това колко време работи в дадена на сфера.

Учените, които променят предмета на изследванията си, изглежда регенерират своята отвореност.  Не става дума за хронологичната възраст, а за „предметната”. Тука можем да говорим за различни случаи. Възможно е ученият да промени сферата си на дейност, но да мисли с предишните си модели - например в своето битие на физик-теоретик, а сега, когато се занимава със съвременните танци, това да изглежда свежо и новаторско. Това не би било толкова интересно.

Вероятно смяната на дисциплината действително стимулира ума и се получава частично възвръщане към юношеската отвореност към новото. Невробиологът Мериен Даймънд ни показва, че един от най-сигурните начини за възстановяване на невроните на възрастния човек е създаване на нови връзки и предоставянето на стимулираща среда. Може би става дума за това.

Алтернативното обяснение намира подкрепа и в скорошните работи на Саймънтън: онова, което действително погубва интереса към новото при остаряващия учен, е ужасното състояние на … собственото му величие.

Новите открития по дефиниция преобръщат установените представи на интелектуалните елити. По този начин белобрадите знаменитости стават реакционери заради това, че най-вероятно истинското ново откритие ще ги помете заедно с дружките им от учебниците ни: те губят най-много от всички от нововъведенията.

В същото време психологът Джудит Рич Харис разглежда този въпрос в контекста на преценката от група хора, в които влизат самите те и очернянето на външни групи.

Групата на „своите” често се пита: например, в традиционните култури според възрастта се определя класата на воините, а в западните училища според възрастта се обособяват децата за обучителния процес.

Така че щом сте на петнадесет, най-важното ви желание, както и на приятелите ви, е колкото се може по-ясно да заявите, че вие нямате нищо общо с никоя възрастова група, която е съществувала преди вас, затова ще се захванете с всяко едно културно безобразие, стига да е измислено от вашите връстници.

След един изминал четвърт век, все същата поколенческа идентичност ви кара да продължавате да държите на своето: “От какъв зор да слушам този нов боклук? Когато ние воювахме с Хитлер /слушахме Айка/, правехме секс на Удсток, нашата музика си беше чудесна.”

Хората са готови да умрат в името на груповите развлечения. Така че те безусловно ще слушат една лоша музика от солидарност към групата си.

Работата на Саймънтън предлага и първите обяснения защо, да кажем, Йохан Щраус отстоявал пред Арнолд Шенберг новата за времето си мисъл, че да танцуваш валс цяла нощ е нещо приятно.

А размишленията на Харис могат да ни помогнат да разберем защо поколението, което е израснало със звуците на Щраусовия валс, няма да се върне към Шенберг.

Но като биолог упорито се връщам към факта, че ние, хората, не сме сами и нито величието, нито груповата идентификация ни казват достатъчно, за да разберем защо старите животни не искат да пробват новата храна.

Докато размишлявах, ми дойде просветлението: а ако задавам грешния въпрос? Може би не става дума за това защо с остаряването ние пренебрегваме новото. Може би трябва да се замислим за обратното – защо с остаряването тъгуваме за това, което ни е добре познато?

Трейси Кидър говори чудесно за това в книгата си „Стари приятели” (Old friends): пациент на старчески дом говори за съседа-забраванко:

„Когато за първи път слушах спомените нa Лу, щях да умра от скука. Но като ги слушаш за сетен път, те ти стават като добри стари приятели. И те успокояват”.

В определен период от детството си децата си умират да повтарят: те се радват на факта, че са усвоили правила. Може би удоволствието на другия край на живота се състои в осъзнаването, че правилата, както преди, са си все същите.

Ако познанието на стари години иска повторения, то вероятно това е хуманната прищявка на еволюцията – да ни успокоява с тази повторяемост.

Когато Игор Стравински умирал, той отново и отново почуквал с пръстена си по металната табла на болничното си легло, всеки път плашейки жена си. В края на краищата, леко раздразнена, тя го попитала защо той прави това, като знае, че тя винаги е до него.

„Но аз искам да знам, че и аз все още съществувам”, й отговорил той.

Може би повторяемостта и покоят на движенията по позната неизменяема територия е нашето почукване по таблата на болничното легло.

Всички учени сега трябва да кажат: „Очевидно са нужни повече изследвания”.

Но доколко е важна нашата глухота към новото?

Би било чудесно да разберем как да поддържаме най-плодовитите творчески умове във форма.

Няма да е голям обществен проблем ако прекалено малко осемдесетгодишни старци ядат с пиърсинг на езика суровa змиорка? Нима е престъпление, че продължавам да слушам същата касета на Боб Марли?

Дори има своите преимущества за някои социални групи в това да има възрастни хора в качеството им на защитници и архивари на миналото.

Физиологът Джаред Даймънд твърди, че маймуните дължат успеха си на това, че са живели 50% по-дълго от неандерталците: при някаква екологична катастрофа те са имали 50% повече шанс, че някой стар индивид ще си спомни какво са направили миналия път при същата ситуация, за да оцелеят.

Може би, когато стана стар, скакалците ще унищожат всичките хранителни резерви в университета и аз със своите спомени за това кои растения от двора на общежитието са ядливи, ще спася живота на младите (със съпътстващата лекция, че тяхното реге не струва).Суперпамет мнемоника

Предпазвайки се от всичко ново, стеснявайки ъгъла си на зрение и предпочитайки еднообразието, ние обедняваме себе си.

Поразително е откритието, че към четиридесетгодишната си възраст  вече сме потопени в бронза и сме поставени на каменния рафт, сякаш принадлежим на обществените институти като „старите готини радиостанции”, което откритие доказва, че вече не сме там, където е културата.

Ако там някъде има ярък, богат нов свят, той не бива да принадлежи само на двадесетгодишните, които изследват света само заради самото изследване.

Каквото и да ни отблъсква от новото, мисля, че си струва да се преборим с него, дори да приберем дисковете с Боб Марли.

Има и друг, още по-важен извод. Когато виждам как моите най-добри студенти са превъзбудени от обществените проблеми, когато виждам, че те са готови да отидат накрай земята, за да проповядват на прокажените от Конго или накрая на града, за да четат на някое дете, си спомням, че да бъдеш такъв някога беше много по-лесно. Отвореният ум е необходим за отвореното сърце.

Цялата глава разсъждавах за това, че обикновено хората с възрастта си се затварят за новото, но разбира се има и ярки изключения. Историкът Франк Салоуей е направил чудесна работа като ги е изследвал.

По-възприемчиви към интелектуалните обрати са най-вероятно онези, които не са първородни деца, имат сложни отношения с родителите (особено с бащата – такива са максималният брой мъже-учени, които той е изучавал), възпитани са в семейства с обществено-прогресивни възгледи, а на млади години са се сблъсквали с други култури.

Тези идеи са заложени в неговата невероятно провокативна книга „Родени да бунтуват” (“Born To Rebel”).

Най-големият бонус от статията са откритията на ярките изключения от закономерностите на остаряването.

Множество осемдесетгодишни намериха минутка, за да ми напишат имейл преди уроците си по делтапланеризъм, за да ми кажат как те не съответстват на схемата, която съм описал. И това е прекрасно.

Превод: zenom.pro